![И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/9/5/i-zazhiveli-shchastlivo-bg-calibre-2-8-0-download.jpg)
И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]
- Автор: Касс Кира
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542716631
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Другие
Электронная книга - «И заживели щастливо [bg, calibre 2.8.0]». Краткое содержание книги:
Дълго време изгарях от желание да напиша точно този разказ. Обожавам Амбърли. Тъй като и аз съм майка, направо ù се възхищавам. Тя е очарователна, интелигентна, великодушна и красива. Макар животът да ù е поднесъл доста тъга, тя се стреми да бъде положително настроена. Тогава как вълшебна жена като нея е съумяла да се влюби в човек като Кларксън Шрийв?
Беше ми, меко казано, интересно да видя не само Амбърли, но и Кларксън като тийнейджъри. Запознавайки се с всичкото насилие и болката, с която той се е сблъскал през живота си, успях да илюстрирам това как времето и страхът могат да трансформират човек в нещо зло. Освен това беше удивително да наблюдавам как Амбърли се мъчи да открие доброто както в него, така и в майка му, независимо от осъдителното им поведение. Тя наистина вярва, че никой не е зъл по желание, както и че във всяка душа се крие по нещо добро и не спира да го издирва. Това ще обясни много от събитията, случили се по време на участието ù в Избора и ще ни помогне да разберем защо тя приема избора на сина си с такава готовност, въпреки че съпругът ù (както и цялата страна) вече са отписали Америка.
Едно от опасенията ми относно този разказ е фактът, че той може би представя Амбърли в неособено положителна светлина. Тревожа се, че примирението ù с думите и делата на Кларксън придава на образа ù известна доза наивност. Като че ли това е единственият ми шанс да изтъкна следното – целта на този разказ не е да служи като извинение за насилническите взаимоотношения между хората. Единствената ми надежда е да прозвучи откровено. Всички знаем, че Кларксън има своите недостатъци. Същото важи и за Амбърли. Затова ви предлагам да надникнете в живота на две несъвършени човешки същества.
– Кийра
– Но това е – за малко да кажа „най-добрата приятелка на Америка“, но се спрях навреме, – ... откачено – довърших вместо това.
– Спор няма. – Ейвъри взе чорапите си и ги нахлузи. – Струваше ми се толкова разумен човек. Явно е пийнал повечко.
Вероятно, но едва ли това беше причината. Удуърк имаше глава на раменете си. Искаше да се грижи за семейството си, колкото и аз за моето. Навярно нещото, подбудило го към толкова рискована постъпка, се припокриваше с онова, което беше подбудило и мен към такава: явно беше отчаяно влюбен в Марли.
Разтрих слепоочията си, опитвайки да облекча главоболието си. Не биваше да съм такава развалина точно сега. В следващия момент проумях какво ги очакваше и изцъклих очи.
– Ще ги... ще ги убият ли? – попитах тихо, сякаш се боях да не напомня на някого какво беше наказанието за държавна измяна.
Ейвъри поклати глава и усетих как моята започва да пулсира отново.
– Ще ги накажат с публичен бой. А останалите момичета от Елита и семействата им ще получат централни места за шоуто. Скамейките вече са подредени пред двореца, затова ни искат на мястото. Обличай си униформата.
Той стана и тръгна към вратата.
– И изпий едно кафе, преди да се явиш – подхвърли през рамо. – Изглеждаш така, сякаш теб ще бият.
* * *
Третият и четвъртият етаж бяха достатъчно високо, за да предлагат изглед отвъд масивните стени, отделящи двореца от останалия свят, затова бързо се добрах до един широк прозорец на четвъртия етаж. Виждаха се местата на кралското семейство и Елита, както и подиумът за Марли и Удуърк. Явно и на други от персонала им беше хрумнала същата идея като моята; кимнах за поздрав на двамата стражи, вече заредени пред прозореца, и на един прислужник с безупречно изгладена униформа, но сбърчено от тревога лице. Тъкмо когато вратите на двореца се отвориха и момичетата тръгнаха към скамейките със семействата си, съпровождани от гръмките възгласи на тълпата, две прислужнички дотърчаха до нас. Разпознах Луси и Мери и веднага им направих място до прозореца.
– Ан ще дойде ли? – попитах.
– Не – отговори Мери. – Не сметна, че е редно, при положение че ни чака толкова работа.
Кимнах с глава. Нормално за нея.
Срещах се постоянно с прислужничките на Америка, откакто ми беше възложено да стоя на пост пред стаята ù нощем, и макар винаги да се държах професионално в двореца, с тях си позволявах да загърбя поне донякъде официалностите. Исках да познавам хората, които се грижеха за момичето ми; вечно щях да съм им признателен за всичко, което правеха за нея.
Погледнах към Луси и видях, че кърши ръце. Дори за краткия си престой в двореца досега бях забелязал, че тревогата ù винаги намираше външен израз в дузина различни тикове. В тренировъчния лагер ме бяха обучили да следя за нервно поведение у влизащите в двореца и да наблюдавам хората с такова най-изкъсо. Знаех, че Луси не представлява заплаха за никого, затова видех ли я разтревожена, винаги изпитвах нужда да ù помогна.
– Сигурна ли си, че искаш да гледаш? – прошепнах ù. – Няма да е приятна гледка.
– Знам. Но наистина харесвах лейди Марли – отвърна тя с тих глас. – Чувствам, че трябва да съм тук.
– Вече не е „лейди“ – коментирах аз, сигурен, че щяха да я понижат до възможно най-ниската каста.
Луси се замисли за момент.
– Всяко момиче, рискувало живота си за любимия, заслужава да бъде наричано „лейди“.
Усмихнах се.
– Добре казано. – Ръцете ù се укротиха и за част от секундата по лицето ù пробяга едва забележима усмивка.
Възгласите на тълпата преминаха в укорителни викове, когато Марли и Удуърк излязоха на чакълестата настилка пред двореца и закрачиха вяло към площадката пред портите. Стражите ги дърпаха доста грубо и ако трябваше да съдя по походката му, Удуърк вече беше бит.
Не чувахме какво се говори, но гледахме как оповестяват престъпленията им. Съсредоточих вниманието си върху Америка и семейството ù. Мей като че ли опитваше да запази самообладание, обвила тревожно корема си с ръце. Изражението на господин Сингър беше натъжено, но спокойно. Ами изглеждаше объркана. Искаше ми се да можех да я прегърна и да я успокоя, без и аз самият да се озова на същата площадка.
Спомних си как бяха бичували Джеми за дребната му кражба. Ако можех да поема наказанието му, щях да го направя, без да се замислям. В същото време бях изпитал силно облекчение от това, че не ме бяха спипали малкото пъти, в които бях крал. Предполагах, че и Америка се чувстваше така в момента – искаше ù се Марли да не преживява такъв ужас, но и се благодареше, че не ние двамата бяхме вързани за дървените блокове.