Падение и подем

– Чуй се само. Това да не ти е някаква детска приказка. Еленът трябваше да умре, за да се сдобиеш ти с неговата сила. И с жар-птица е същото, но този път кръвта ще е по твоите ръце. – После се изсмя със своя дрезгав нерадостен кикот. – Това обаче изобщо не те тревожи, нали, момиче?

– Не – признах.

– Не те ли е грижа за онова, което ще изгубиш? За вредата, която ще причиниш?

– Напротив – отвърнах окаяно. – Грижа ме е. Но нямам друг избор и дори да не беше така...

Тя пусна ръцете ми.

– Пак щеше да я преследваш.

– Няма да отричам. Искам жар-птица. Желая обединената сила на трите муски. Но това не променя факта, че нито една армия от човеци не може да устои срещу воините сенки на Тъмнейший.

– Една напаст срещу друга напаст.

Щом се налага. Твърде много беше пожертвано в мое име, че да откажа оръжие, способно да ми даде сила и да ми осигури победа в тази битка. Със или без помощта на старицата трябваше да открия начин да овладея мерзост.

Поколебах се.

– Багра, аз изчетох дневниците на Морозов.

– Нима? Е, как ти се видяха, възбуждащо четиво ли са?

– Не, намирам, че са вбесяващи.

За моя изненада тя се разсмя.

– Синът ми поглъщаше страниците им, сякаш бяха свещено писание. Сигурно ги е препрочел хиляди пъти, размишлявайки над всяка дума. Накрая реши, че в текстовете има вплетени кодирани съобщения. Нагряваше страниците върху пламък с надеждата, че ще се появи нещо, написано със симпатично мастило. Накрая прокълна името на Морозов.

Също като мен. Само обсебеният Давид устоя. А днес неговата мания едва не го уби, защото отказа да захвърли огромния денк с дневниците.

Ненавистно ми беше да задам този въпрос, ненавистно ми беше дори да помисля за подобна възможност, но все пак се насилих да попитам:

– Дали... Има ли шанс Морозов да е оставил работата недовършена? Възможно ли е изобщо да не е създал третата муска?

За миг тя остана смълчана, с отсъстващ вид; погледът на слепите ù очи беше вперен в нещо, което аз не можех да видя.

– Морозов няма как да е оставил тази работа недовършена – каза тихо накрая. – Не беше в стила му.

Нещо в нейните думи накара косъмчетата по ръцете ми да настръхнат. Връхлетя ме споменът как в Малкия дворец Багра обгърна с ръце нашийника около врата ми. „Щеше ми се да видя този елен.“

– Багра...

Гласът идваше откъм вратата.

– Моя суверенная.

Вдигнах очи към Мал, ядосана, че ни прекъсва.

– Какво има? – попитах, давайки си сметка за острите нотки в гласа ми, които се появяваха всеки път, щом станеше дума за жар-птица.

– Имаме неприятности с Женя – отвърна той. – И с царя.