![Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/7/4/ogledalce-ogledalce-calibre-2-35-0-download.jpg)
Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]
- Автор: Делевинь Кара, Коулман Роуэн
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Переводчик: Десислава Недялкова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огледалце, огледалце [calibre 2.35.0]». Краткое содержание книги:
— На никого ли не каза? — попитах я, а тя поклати глава.
— Нямаше на кого да кажа как се чувствам. Беше преди групата, преди да имам теб, Лио и Най, просто нямаше никой, с когото да поговоря. Не татко. Не шибаната Аманда. Мама вече я нямаше. Всичко беше различно и накъдето и да погледнех, изпитвах страх. Хората изглеждаха по-различно, изглеждаха по-зли, звучаха по-силно. Всеки шум, като виковете в коридора или врящият чайник, ме караше да подскачам. Изведнъж заживях в постоянен ужас, очаквах нещо страшно да се случи. А Мартин, видях го в училище и той мина покрай мен, сякаш изобщо не се познаваме. Виждах го в междучасията, мотаеше се с приятелите си и понякога гледаха към мен и разбирах, че говорят за мен, и осъзнах… осъзнах, че не знам кой от тях…
Роуз спря да говори, тялото ѝ се тресеше и трепереше. Наведе се, с глава между коленете си. Ръката ми беше на гърба ѝ, чаках, докато дишането ѝ се възстанови, докато отново може да говори.
— Не казах нищо на никого, не можех да го понеса. Мислех си, че ако го затворя някъде, то ще изчезне. Мартин завърши и напусна в края на същата година, приятелите му също. Така че всеки ден аз просто навличах малко повече броня, разбираш ли? Слой подир слой, докато не се почувствах отново в безопасност. Това е, което реших да направя, реших да бъда този човек, човекът, който съм сега. Но проблемът е… понякога се чувствам толкова уплашена. Сякаш всичко е добре, даже хубаво, като тази вечер с теб, а после изведнъж от нищото ме връхлита това чувство на… на ужас. И искам да крещя, да избягам и да се скрия, но няма от какво да се скрия, няма къде да се скрия. Защото всички страшни неща са в главата ми. Просто искам да изчезне. Защо не изчезва, Рижи?
— Не зная — казах аз, — не зная.
Останахме така в стаята ѝ, без да говорим, почти не помръдвахме, докато светлините, запалени в къщите на отсрещната страна на улицата, не угаснаха отново, а бащата на Роуз почука на вратата и каза: „Време е да се прибираш вкъщи, Рижи!“.
— Мога да остана — предложих веднага. — Ще спя на пода.
— Не, подобре си върви. — Роуз най-сетне пусна ръката ми. — Радвам се, че ти казах това, Рижи. Ти си първият ми истински приятел, откакто мама почина.
След онази нощ, ако преди подлагах на съмнение нещо, което Роуз е казала или направила, никога повече не го направих. Защото сега знаех, че всичко, което прави и казва, има смисъл за мен, какъвто едва ли би имало за някой друг. Хората приемаха, че тя е уверена, знае цената си, жадува да е център на внимание, да е човек, който винаги иска да е в светлината на прожекторите, хората да я гледат и да я слушат.
Но истината беше, че Роуз искаше да е обляна в светлина, защото се страхуваше от тъмнината.
Искаше хората да я гледат, защото се страхуваше да бъде сама.
Искаше хората да я харесват, защото понякога, дълбоко в себе си, тя наистина се мразеше.
И затова никога няма да мога да се влюбя в Роуз.
И затова онзи поглед на лицето ѝ, когато ме излъга за съобщението днес, ме накара да изпитам страх за нея. Роуз нямаше да понесе да бъде наранена отново.
16
Лио беше ядосан. Видях го от другата страна на бетонната площадка, беше се опрял на стената, със скръстени ръце, лицето му беше напрегнато като свит юмрук. И беше сам, което си беше рядкост за Лио, обикновено в междучасията и обедната почивка той беше заобиколен от хора, които просто искаха да се помотаят с него, защото да си близо до него те караше да се чувстваш значим. Ако е успял да се отърве от тях, значи са се стреснали от нещо, което той е казал или направил, както например по времето, когато Лио беше известен най-вече като страшилище.
Трябваше да започнем репетиция преди пет минути, концертът за Наоми беше само след няколко дни, но само Лекридж и аз се появихме, а господин Смит пристигна веднага след нас с кутия понички и опаковка с кенчета кола.
— Къде са всички? — попита ме той. — Мислех само да се появя и да ги оставя да хапнете, да се подкрепите. Концертът наближава все пак.
— Не знам… — погледнах към Лекридж, който сви рамене.
— Ще отида да ги намеря — продължих аз. — Ще им кажа, че ги чакате.
— Не, не. — Господин Смит изглеждаше раздразнен. — Имам заседание по обяд, не мога да чакам, но Рижи, кажи ми, че нещата са под контрол. Вложих много усилия този концерт да се състои и да го направите. Няма да ме подведете, нали?
— Не, господине. Не, разбира се, че няма.
Той ми връчи кутията с понички.
— Гледайте да не го направите — отвърна той. — Разчитам на теб.