Двор от скреж и звездна светлина
- Автор: Маас Сара Дж.
- Серия: Двор от рози и бодли #4
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Егмонт
- ISBN: 9789542722069
- Переводчик: Цветелина Тенекеджиева
- Жанр: Роман, новелла
Электронная книга - «Двор от скреж и звездна светлина». Краткое содержание книги:
Надеждата сгрява и най-студената нощ. Фейра, Рис и техните най-доверени приятели са погълнати от възстановяването на Двора на Нощта и променения свят отвъд. Зимното слънцестоене наближава, а с него идва ред и на заслужена почивка. Само че и празничната атмосфера не може да удържи надигащите се сенки от миналото. Докато организира първото си Зимно слънцестоене като Велика господарка, Фейра открива, че най-скъпите ѝ хора имат повече рани, отколкото е очаквала - белези, които ще окажат въздействие върху бъдещето на техния Двор.
Не й отвърнах и помежду ни се спусна мълчание, в което се заех да събирам материалите си.
— Няма да ти преча повече.
Облегнах една още съхнеща картина на стената. Портрет, който обмислях да нарисувам от доста време. Изпратих го в онази празнина между световете заедно с всички останали в ателието.
Наведох се да взема чантата с материалите си.
— Оставете ги тук.
Спрях, стиснала кожената дръжка.
— Ателието не е мое.
Ресина се облегна на стената при парцала и кофата.
— Защо не говорите със семейството на Полина? Сигурно ще искат да ви го продадат.
Изправих се, вдигайки чантата с материали.
— Може — отвърнах уклончиво.
Въпреки това изпратих и чантата, и всичко останало в онази празнина, без да ме е грижа дали не ги хвърлям едно върху друго, после тръгнах към вратата.
— Живеят във ферма в Дънмер, край морето. Да знаете, ако решите да ги потърсите.
Едва ли.
— Благодаря.
Долових усмивката в гласа й, когато каза:
— Весело слънцестоене!
— И на теб — подхвърлих през рамо и излязох на улицата.
Блъсвайки се в твърдите топли гърди на другаря си.
Отскочих от Рис с ругатня и го изгледах смръщено, когато се разсмя, стиснал раменете ми, за да не падна на замръзналия калдъръм.
— Накъде така?
Отвърнах му с гримаса, но все пак го хванах под ръка и тръгнахме забързано надолу по улицата.
— Какво правиш тук?
— А ти защо бягаш от изоставена галерия, сякаш си откраднала нещо?
— Не бягах.
Ощипах го по ръката и той пак се засмя дрезгаво.
— Добре, вървиш подозрително бързо тогава.
Отговорих му чак когато стигнахме до булеварда, спускащ се към реката. Тънки корички лед се носеха мудно по тюркоазените води. Усещах течението отдолу — макар и не толкова силно, колкото в топлите месеци. Сякаш Сидра бе заспала зимен сън.
— Там рисувам — обясних, като спряхме до парапета на крайречната алея. Влажен студен вятър разроши косата ми. Рис пъхна един измъкнал се кичур зад ухото ми. — Днес ме прекъсна една художничка, Ресина. Галерията е принадлежала на нисша елфка, загинала в атаката тази пролет. Ресина дойде да почисти заради нея. Заради Полина, в случай че семейството й реши да продаде помещението.
— Можем да ти купим собствено ателие, ако искаш да рисуваш някъде сама — предложи Рис, с позлатена от слабото слънце коса.
Крилете му пак ги нямаше.
— Не. Въпросът не е да съм сама, а да намеря подходящо място. Да го почувствам подходящо. — Поклатих глава. — Не знам. Рисуването помага. Поне на мен.
Въздъхнах и се вгледах в лицето, по-скъпо за мен от всичко друго на света, докато думите на Тъкачката отекваха в съзнанието ми.
Тя беше загубила любимия си. Аз — не. Въпреки това тя продължаваше да тъче, да твори. Обхванах едната буза на Рис с длан и той се притисна към нея.
— Според теб глупаво ли е, че започвам да се чудя дали рисуването не би помогнало и на други? — прошепнах. — Не аз да им рисувам. Да ги уча да рисуват. Да им давам тази възможност. На хора, изпаднали в моето положение.
Погледът му се стопли.
— Изобщо не е глупаво.
Погалих с палец скулата му, любувайки се на допира.
— На мен ми действа успокоително, може да подейства така и на други.
Той ме гледаше мълчаливо, докато милвах лицето му с приятелство, неизискващо нищо в замяна. Бяхме другари от по-малко от година. Ако беше загинал в последната битка, за колко ли неща щях да съжалявам? Знаех, знаех кои щяха да ме поразят най-тежко, най-дълбоко. Знаех кои можех да променя.
Свалих ръка от лицето му.
— Смяташ ли, че някой би посещавал уроците ми?
Рис се замисли, вперил очи в моите, а накрая ме целуна по слепоочието, стопляйки премръзналата ми кожа с устни.
— Е, ще видим.
Час по-късно намерих Амрен в апартамента й. Рис имаше среща с Касиан и илирианските командири във военния лагер на Девлон и ме изпрати до вратата на сградата, преди да се ответрее.
Влизайки в апартамента на Амрен, сбърчих нос.
— Тук мирише… интересно.
Разположила се пред дългата работна маса в средата на помещението, тя ми се усмихна рязко и посочи леглото.
Намачканите чаршафи и разхвърляните възглавници ми подсказаха що за мирис долавям.
— Можеше да отвориш някой прозорец — отбелязах, махвайки към огромните прозорци в другия край на апартамента.
— Навън е студено — отвърна тя и продължи да…
— Редиш пъзел?
Амрен нагласи едно малко парченце в частта, по която работеше.