Царицата на Палмира [Танцът на боговете]

Заспа неусетно, утолявайки жаждата си със своите сълзи.

* * *

Колко ли време беше спала? Час, няколко секунди? Половин нощ? Никога нямаше да разбере.

Събуждането й приличаше на сън.

Един глас се провикна от тъмното в края на галерията:

— Няма да имаме време, Шаваад! Персите са тук, виж небето!

Зиновия отвори широко очи, сякаш тези думи бяха казани на нея. Тя видя запалените стрели, които нажежаваха небето. Да, персите атакуваха.

— Не бъди толкова нервен, приятелю мой. Ако иска, Господ ще ни помогне. Не се съмнявай.

Тя разпозна този уверен, спокоен глас. Всяка сричка отекна в гърдите й.

Помисли си парализирана: „О, Шаваад, Шаваад, ти си тук? Наистина ли си ти?”

Гласът на Шаваад продължи:

— Да запалим факлите, за да можем да виждаме къде стъпваме.

Зиновия усети студената земя под себе си, ъгъла на коритото до краката си. Тя не сънуваше. Трябваше да стане, да се покаже. Да извика името на Шаваад.

Този, който извика обаче, беше спътникът на Шаваад. Две запалени стрели летяха в небето. Съвсем близо. Стовариха се върху съседен покрив. Онези, които предвещаваха щурм с машини, се бяха оказали прави. Над града валяха копия, увити в парцали с битум, а не стрели. А воят, който идваше откъм крепостната стена, издаваше ръкопашна битка.

— Бързо! – прояви нетърпение Шаваад. – Не се бой толкова.

Зиновия се изправи и извика:

— Шаваад!

Спътникът на Шаваад за малко да припадне от ужас.

— Шаваад, аз съм! Зиновия! Не ме ли позна?

Светлината от факлите беше слаба, но огънят, който обхващаше гредите на покрива, вече осветяваше достатъчно, за да могат да се различат лицата. Независимо от брадата и по-дългата коса, той не беше се променил. Тя щеше да го познае сред хиляди други.

Тя преоткриваше дори характерната физиономия, която имаше, когато беше учуден. Той смръщи вежди, повдигна красивата си ръка, за да предпази очите си от заслепяващите пламъци и да открие кой викаше в мрака.

Тя се засмя:

— Разбира се, че няма да ме познаеш, аз съм в окаяно състояние!

Тя потопи ръце в коритото на чешмата, за да загребе малкото останала вода и да си намокри лицето.

— Движа се с персите от една луна – извика тя. – Исках да дойда при теб по-рано, но успях да премина загражденията едва тази вечер.

Думите излизаха от устата й през силен смях, който тя не можеше да сдържи.

— Аз дълбаех за тях. Те ме взеха за момче. Викаха ми Ла Фуин.

Тя се стресна. Ново копие се разби в ъгъла на двора. Пламъкът му се разцепи, изхвърляйки искри до галерията.

— Трябва да тръгваме – изстена спътникът на Шаваад. – Ще изгорим!

— Адът е запазен за измамниците и хитреците – изръмжа Шаваад презрително. – Бягай, ако искаш да бягаш.

Шаваад издърпа от горната част на туниката си сребърен медальон, представляващ риба, и го размаха.

— Господ ще си спомни! – изкрещя той.

Момчето се поколеба, вперило очи в огъня. После се обърна към Зиновия, която се приближаваше бавно, без да си дава сметка за опасността. И реши – хукна и се скри в къщата.