![Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/0/4/2/mihrimah-dshcheryata-na-nalozhnicata-velikolepniyat-vek-2-download.jpg)
Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]
- Автор: Алтынйелеклиоглу Демет
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Михримах - дъщерята на наложницата [Великолепният век - 2]». Краткое содержание книги:
– Да! – отвърна на един дъх.
Усети как бузите й пламнаха.
– Не знам, сигурно защото много работят. Вижте ги, непрекъснато тичат насам-натам!
Михримах ненаситно и в захлас гледаше моряците с каква невероятна пъргавина се катерят по въжените стълби на мачтите, как се люлеят и правят нещо, а после се хлъзгат като пружини – въъъжт! – по дебелите въжета на платната. И защо ли не можеше да откъсне очи от голите космати мъжки гърди?
Тя дори не допускаше мисълта, че този въпрос можеше да е скрит някъде дълбоко в подсъзнанието.
– Откъде идват, дадъ?
– Ами не знам, принцесо. Един Аллах, а и бащицата им, капитанът, знаят откъде идват и накъде отиват. Техни спътници са водата, вятърът и птиците.
– Вятърът и птиците ли?
– Разбира се. По водата ходят. Вятърът надува платната. Птиците размахват криле подир тях. Онези, белите птици, никога не престават да летят след корабите.
„Колко увлекателно разказва“ – се замисли Михримах. Есма имаше голям принос за страстното увлечение на принцесата към морето и корабите. Отговаряйки на нейните въпроси, гувернантката използваше такова сладкодумие, такава поетичност, че тя усещаше как затрептяват най-нежните струни на душата й.
„На ти сега! – си каза. – Вече ще си разсъждавам защо единствено Аллах и капитанът ще знаят откъде идва и накъде отива всеки плаващ пред очите ми кораб! И защо вятърът и птиците ги придружават!“
Поискаше ли, Есма говореше в стихове. Михримах обичаше тази девойка. Чувстваше я много повече като приятелка, отколкото като гувернантка. „Какво ли щях да правя без нея?“ – й мина през ум. Знаеше си отговора: „Щях да съм хиляди пъти по-самотна от сега!“ – измърмори под носа си тя.
– Моля, красива моя принцесо? – обърна се към нея момичето.
– Няма нищо, Есма! – отвърна Михримах, възнаграждавайки гувернантката си с усмивка на обич. – Птиците и вятърът, казах. Сега много по-добре разбирам защо има много птици и защо вятърът духа непрестанно.
– Защо, принцесо?
– Пред очите ни преминават толкова много кораби... Естествено, нали са техни спътници!
Двете момичета, на почти една и съща възраст, забравиха, че едната е принцеса, а другата – гувернантка, и се заляха от смях. И двете усетиха топлинката в сърцата си. И двете забравиха, макар и само за миг, колко са самотни.
***
Един ден, докато съзерцаваше корабите, при нея се появи майка й.
– Ти качвала ли си се на тях, мамо?
Посочи току-що преминаващата пред очите им черна галера. Палубата й пак беше пълна с онези мъже. Много, безброй много весла пореха морето – шляп-шляп!
Хюрем се взря в морскосините очи на дъщеря си. Добре познаваше този замечтан поглед. Михримах седеше там, до нея, усещаше топлината й, диханието й, аромата й, но беше съвсем другаде.
„Точно както правех аз някога! – си рече. – Сигурно броди из своите блянове, сред някакви миражи“.
– Качвала съм се... – промълви, прегръщайки дъщеря си през рамо. - Само че не беше толкова голям.
– Не те ли беше страх?
– И още как! Мислех си, че ще умра от страх.
И Хюрем се унесе. Михримах видя в пъстрите тъмносиньо-зелени очи на майка си разпенените морски талази.
– Как се качи? Къде?
– Много далече... Качих се като Александра Анастасия Лисовска, Слязох тук, където щях да стана татковата ти Хюрем.
– Искаш ли пак да се качиш?
– Искам.
– Къде искаш да отидеш?
Настъпи дълго мълчание. Тъй като не получи отговор, Михримах вдигна глава, погледна към майка си и видя сълзата, която се стичаше по бузата й надолу като същинска перлена капка.
– В моите поля. В моите снежни планини.
Михримах не настоя да й разкаже. Знаеше, че щом си спомни за местата, откъдето е дошла, тя се разплакваше. Усети, че се е изправила до нея. Обърна се и я погледна. Сега Хюрем се усмихваше. Само че по майчината буза още личеше следата от онази една-единствена сълза.
– Ти искаш ли да се качиш?
Михримах не можеше да се сдържа повече. Набъбващата в нея тъга се надигна. На когото ще да беше дъщеря! Какво значение има на кого каква беше, след като не можеше да изкрещи собствената си радост, собствения си възторг?
– Господи! – извика и скочи на крака. – Искам! Разбира се, че искам! Искам да се кача на корабите със зелени, алени флагове! Искам да се надбягвам с птиците! Искам да чувам плясъка на веслата!
***
Вечерта Хюрем завари султан Сюлейман угрижен. Пееше му най-любимите песни, поднасяше му в устата предпочитаните родоски вина – но без никакъв ефект. Знаеше, че няма защо да го пита „Какво ти тежи на душата?“, защото често научаваше каквото й трябва, без султанът да говори и без да му задава въпроси.