Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Моят отец — прискърбно каза Сил. — Той донесе бурята и ускори хода ѝ. Той е… съсипан, Каладин. Не мисли, че нещо от всичко това би трябвало да се случва. Иска да сложи край, да отмие всички надалеч и да се скрие от бъдещето.
Нейният отец… Значеше ли това, че Отецът на Бурята желае смъртта им?
Чудесно.
Убиецът изчезна в тъмните облаци горе. Каладин стисна зъби и се Оттласна отново нагоре за по-голямо ускорение. Озова се в облаците и всичко наоколо стана безлично сиво.
Не спираше да се оглежда за проблясъци светлина, които да му покажат идването на убиеца. Навярно нямаше кой знае какво да го предупреди.
Около него стана по-светло. Убиецът ли беше? Каладин протегна ръка встрани и Сил начаса прие формата на Меч.
— Без десет удара на сърцето? — попита той.
Не и когато съм тук с теб, когато съм готова. Изчакването е присъщо преди всичко на мъртвите. Те всеки път трябва да бъдат съживявани.
Каладин изскочи от облаците и се озова в светлината на слънцето.
Остана без дъх. Забравил бе, че още е ден. Тук, над мрака на земната война, слънцето биеше върху облачната покривка и я караше да сияе с бледна красота. Редкият въздух беше студен, ала бушуващата Светлина на Бурята позволяваше на Каладин да не обръща внимание.
Убиецът се носеше недалеч, пръстите на краката му сочеха надолу, главата му бе сведена. Държеше до себе си сребристия Меч. Каладин се Оттласна, за да спре, сетне се спусна и се изравни с убиеца.
— Аз съм Сет, син на сина на Валано — рече онзи. — Неверен… Неверен. — Вдигна широко отворените си очи. Стискаше зъби. — Ти си откраднал от Остриетата на Честта. Това е единственото обяснение.
Бурята да го отнесе. Каладин все си представяше Убиеца в бяло спокоен и студен. А това тук беше друго.
— Не притежавам такова оръжие. И не знам какво значение би имало, ако притежавах.
— Чувам лъжите ти. Разпознавам ги.
Сет се понесе с Меча напред.
Каладин се Оттласна настрани и се отмести от пътя му. Замахна с Меча си, ала беше далеч.
— Трябваше повечко да се упражнявам — промърмори той.
О, точно така. Навярно искаш да стана копие, нали?
Оръжието се разтвори в мъгла, после се удължи и стана сребристо копие с блестящи вихрещи се глифи по режещите ръбове на острието.
Сет се Оттласна и отново почна да се рее. Погледна копието и сякаш потръпна.
— Не. Неверен. Аз съм Неверен. Без въпроси.
Светлината на Бурята струеше от устата му. Сет отметна глава назад и извика; безплоден човешки звук, който се разтвори в безкрайното небе.
Под тях гръмотевиците тътнеха и облаците потрепваха в цвят.
Шалан тичаше от лампа на лампа в кръглата зала и ги зареждаше със Светлина. Тя самата светеше ярко. Беше изтеглила Светлината от фенерите на ардентите. Нямаше време за обяснения.
Дотук с укриването на природата ѝ на Повелител на Стихиите.
Това помещение бе гигантски фабриал, захранван от светлината в лампите. Трябваше да го разбере. Мина край Инадара, която я зяпаше.
— Как… как правите това, Сиятелна?
Няколко от учените се бяха настанили на пода и припряно дращеха молитвени глифи по парчета плат. С тебешир, заради влагата. Шалан не знаеше дали молитвите са за избавление от бурите или от нея. Наистина чу една от дамите да промърморва „Изгубеният Сияен“.
Още две лампи. Шалан зареди един рубин. Той оживя, ала Светлината на Шалан свърши.
— Скъпоценни камъни! — рече тя и се развъртя из стаята. — Трябва ми още Светлина.
Хората се спогледаха. Всички, освен Ренарин, който продължаваше да плаче и да дращи едни и същи глифи по камъните. Отче на Бурята. Всичко беше пресушила. Единствената светлина идеше от маслената лампа, която една от учените изрови от торбата си.
Шалан се подаде от отвора във вратата и огледа струпаното множество войници. Хиляди и хиляди шумоляха в тъмнината. За щастие, някои носеха фенери.
— Трябва ми вашата Светлина! — каза тя. — Аз…
Това Адолин ли беше? Шалан зина и за миг всички други мисли изчезнаха, когато го зърна пред множеството. Облягаше се на един от мостовите. Адолин изглеждаше зле. Лявата половина на лицето му беше мозайка от кръв и синини, униформата му беше разкъсана и окървавена. Шалан изтича при него и го прегърна.
— И аз се радвам да те видя — рече Адолин и зарови лице в косите ѝ. — Чувам, че ще ни измъкнеш от тази бъркотия.
— Бъркотия ли?
Разнесе се неспирен тътен и пращене на гръмотевици, а червените мълнии се превърнаха от поток в порой. Проклятие! Шалан не бе осъзнала, че е толкова близо!