Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Палона прелисти книжлето, без да обръща внимание.
— Виждал ли си Аладар? — попита Далинар.
Себариал махна с чашата.
— Би трябвало и той почти да е привършил с прехвърлянето. Ще го намериш там някъде. По посока на вятъра, за щастие.
— Не се размотавай — настоя Далинар. — Останеш ли тук, умираш.
— Като Роион?
— За нещастие.
— Значи е вярно — каза Себариал, стана и отръска панталоните си, които някак бяха останали сухи. — С кого ще се подигравам сега? — И печално поклати глава.
Далинар подкара коня в указаната посока. Откри, че — колкото и да бе невероятно — двама мостови продължаваха да го следват, само че едва сега се добраха до мястото, където той откри Себариал. Щом Далинар им показа, че ги вижда, те отдадоха чест.
Каза им къде отива и препусна. Бурята да го отнесе. Като болка, ездата със счупени ребра не беше по-добра от ходенето пеш. Всъщност, беше по-зле.
Наистина намери Аладар на следващото плато. Надзираваше войската си, докато тя се процеждаше на съвършено кръглото плато, посочено от Шалан. Там беше и Руст Елтал в една от Броните, които Адолин спечели. Руст водеше механичния мост. Той бе разположен до двата, които прехвърляха пропастта — там, където по-малките мостове не можеха.
Платото, където всички се тълпяха, беше относително малко за мащабите на Пустите равнини, ала все пак диаметърът му беше няколкостотин хвърлея. Имаше надежда да побере войските.
— Далинар? — повика го Аладар и се приближи в тръс на коня си. Светеше си с окачен на седлото грамаден диамант, явно задигнат от някой от фабриалите на Навани. Униформата му беше прогизнала и челото му беше превързано, ала инак изглеждаше невредим. — Какво, в името на езика на Келек, става тук? Не мога да измъкна прям отговор от никого.
— Роион е мъртъв — изнурено отвърна Далинар и дръпна юздите на Храбрец. — Загина с чест, нападайки убиеца. Да се надяваме, че засега убиецът е зает с друго.
— Победихме — каза Аладар. — Попилях паршендите. Оставих поне половината от тях мъртви на платото, може да са били дори три четвърти. Адолин се справи още по-добре на неговото плато, а от донесенията знам, че паршендите от платото на Роион са избягали. Договорът за Отмъщение е изпълнен! Гавилар е възмезден и войната свърши!
Толкова беше горд. На Далинар му беше трудно да намери думи да го върне в действителността, затова просто го гледаше. Беше вцепенен.
Не мога да си позволя това, рече си Далинар, смъквайки се в седлото. Трябва да водя.
— Няма значение, нали? — попита Аладар по-тихо. — Че победихме?
— Има значение, разбира се.
— Но… Не трябва ли да се чувствам по-иначе?
— Изтощение, болка, страдание. Обикновено така се усеща победата, Аладар. Ние победихме, да, обаче сега трябва да оцелеем като победители. Хората ти почти са преминали?
Аладар кимна.
— Отведи всички на онова плато. Натъпчи ги, ако се налага. Трябва да сме готови да минем през портала възможно най-бързо, след като се отвори.
Ако се отвори.
Далинар пришпори Храбрец по един от мостовете и се озова пред гъстите редици от другата страна. Оттам с труд си проправи път към центъра, където се надяваше да намери избавление.
Каладин полетя бързо след убиеца.
Пустите равнини останаха далеко под него. Из платото проблясваха скъпоценни камъни, изоставени при срутването на палатките или от паднали войници. Осветяваха не само централното плато, а още три около него, и друго, което отгоре изглеждаше странно кръгло.
Там се събираха войските. Останалите бяха осеяни със ситни бучици като лунички. Трупове. Толкова много. Каладин погледна небето. Отново бе свободен. Ветровете се втурваха под него, като че го вдигаха и го придвижваха. Носеха го. Мечът му се стопи в мъгла и от нея се стрелна Сил. Превърна се в лента от светлина и се завъртя около Каладин, докато той летеше.
Сил беше жива. Сил беше жива. Все още изпитваше радостна възбуда от това. А не трябваше ли да е мъртва? Когато я попита при полета им на идване, отговорът ѝ бе прост.
Аз бях толкова мъртва, колкото бяха мъртви твоите клетви, Каладин.
Каладин продължи нагоре, над пътя на задаващите се бури. Виждаше ги ясно. Две бури, едната идеше от запад и кипеше от червени светкавици, другата приближаваше по-бързо от изток с тъмна сива стена. Те щяха да се сблъскат.