Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Ти си онова, което търсех.
— Да. Най-сетне.
Каладин отново се обърна и закрачи към убиеца. Подмина стегнато строените мъже от Мост Четири. Тефт излая заповед и те хвърлиха нещо на земята пред Каладин. Сини фенери с огромни скъпоценни камъни, от онези, които изтрайват през дъждовния сезон.
Благословени да са. Когато той премина край тях, Светлината на Бурята се заиздига и го изпълни. Ала посърна при вида на двата трупа с изгорени очи, които лежаха в краката на мостовите. Педин и Март. Ет прегръщаше тялото на брат си и хлипаше. Някои от другарите им бяха загубили крайници.
Каладин изръмжа. Стига толкова. Няма да губи повече от хората си от ръката на това чудовище.
— Готова ли си? — прошепна той.
Разбира се, отвърна Сил в ума му. Чакахме някой друг.
Горящ от Светлината, гневен и светещ, Каладин се хвърли срещу убиеца. Мечовете им се срещнаха.
— Мъртви сме — мълвеше Ренарин.
— Някой да го накара да млъкне — сопна се Шалан. — Запушете му устата, ако трябва.
Тя подчертано се извърна от бълнуващия принц. Още се намираше в средата на украсената с мозайки зала. Моделът, шарката. Каква беше тя?
Кръгло помещение. От едната му страна — нещо, което се нагаждаше към различни Мечове. Изображения на Рицари на пода, греещи в Светлина и сочещи към един приличен на кула град. Точно като в преданията. Десет лампи на стената. Ключалката се намираше над това, което Шалан приемаше за изображение на Натанатан, кралството на Пустите равнини. То…
Десет лампи. Със скъпоценни камъни. Всеки затворен във филигранна метална мрежа.
Шалан примигна и потрепери.
— Това е фабриал.
Убиецът профуча във въздуха. Капитан Каладин полетя нагоре след него и остави диря от светлина.
— Как се развива отстъплението? — изрева Далинар. Крачеше през платото, ребрата го боляха невъобразимо, а по-старата рана беше малко по-добре. Бурята да го отнесе. Докато се сражаваше с убиеца, болката от нея беше отшумяла, ала сега се върна свирепо. — Някой да ме осведоми!
От недалечните отломки от палатки се появиха писари и арденти. Из платото се надигнаха викове. Вятърът се засили — времето им за отдих, краткото им спокойствие изтече. Трябваше да избягат от тези плата. Веднага.
Далинар отиде при Адолин и му помогна да се изправи на крака. Изглеждаше доста по-зле от него, изподран, пребит, замаян. Сгъна дясната си китка и се сви от болка, после предпазливо я отпусна.
— Проклятие — рече Адолин. — Онова момче, мостовият, наистина е един от тях? От Сияйните рицари?
— Да.
Странно, но Адолин доволно се усмихна.
— Ха! Знаех си, че нещо с този човек не е наред.
— Тръгвай — каза Далинар и го побутна. — Трябва да придвижим войската през две плата, в онази посока. Там чака Шалан. Иди и вкарай ред, доколкото можеш. — Погледна на запад. Вятърът се засилваше още повече и носеше дъжд. — Времето е малко.
Адолин викна на мостовите да тръгнат с него. Те се подчиниха. Помогнаха на ранените, но за съжаление се принудиха да оставят убитите. Неколцина носеха и явно изчерпаната Броня на Адолин.
Далинар закуцука през платото в източна посока, толкова бързо, колкото му позволяваше състоянието. Търсеше…
Да. Мястото, където остави Храбрец. Конят изпръхтя и разтърси влажната си грива.
— Благословен да си, стари приятелю — рече Далинар, когато се добра до ришадиеца. Конят не бе избягал в гръмотевиците и бъркотията.
Веднъж озовал се на седлото, Далинар се придвижваше далеч по-леко. Накрая откри войската на Роион, която под строй се стичаше на юг към платото на Шалан. Позволи си да въздъхне от облекчение при вида на спретнатия им ход; по-голямата част от войската вече беше минала на южното плато, съседно на онова на Шалан. Чудесно. Не помнеше къде бе пратен капитан Хал, ала допускаше, че със смъртта на Роион армията му ще е в безпорядък.
— Далинар! — провикна се някой.
Обърна се и пред него се разкри съвършено нелепа гледка — Себариал и държанката му седяха под тента и похапваха сушени парченца села от поднос. Подносът бе в ръцете на неловко изглеждащ войник.
Себариал вдигна чаша вино към Далинар.
— Надявам се, че нямаш нищо против. Освободихме складовете ти. Пръскаха се по шевовете, направо бяха обречени.
Далинар зяпна. Палона даже беше взела романче и четеше.
— Ти ли направи това? — попита Далинар и кимна по посока на роионовата войска.
— Създаваха бъркотия — отговори Себариал. — Размотаваха се, крещяха си, плачеха и скимтяха. Много поетично. Рекох си, че някой трябва да ги подкара. Моята войска вече е на онова плато. Даваш си сметка, че там става твърде претъпкано.