Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Вършеше работа. За това кратко време Далинар удържаше тази твар. Мъжете от Мост Четири стояха настрани, както им беше заповядано. Щяха само да пречат.
Далинар оцеля.
Но не победи.
Накрая се изви да избегне удар, но не беше достатъчно бърз. Убиецът приближи и стовари юмрук в страната му.
Ребрата на Далинар изпукаха. Той простена, олюля се и почти падна. Замахна с Меча към Сет и го задържа, ала нямаше значение. Вредата беше нанесена. Отпусна се на колене. Едва се държеше от болка.
В този миг той разбра една истина, която би трябвало винаги да знае.
Ако в онази нощ бях там, ако бях буден, а не пиян и заспал… Гавилар пак щеше да умре.
Нямаше да съумея да победя това създание. Не мога сега, не бих могъл и тогава.
Не бих могъл да го спася.
Истината му донесе покой и Далинар най-сетне сне от плещите си камъка, който носеше повече от шест години.
Убиецът закрачи към него. Сияеше в страховита Светлина на Бурята. Ала някой го нападна в гръб.
Далинар очакваше нападателят да е Адолин или пък някой от мостовите.
Оказа се Роион.
Адолин захвърли последната част от Бронята и побягна към баща си. Не беше закъснял. Далинар беше на колене пред убиеца, победен, но жив.
Адолин извика и приближи. От една палатка неочаквано изскочи човек. Върховният принц Роион, нелепо размахал сабя и повел малък отряд войници, се завтече към убиеца.
Плъховете имаха повече надежда да победят пропастното чудовище.
Адолин едва смогна да извика и убиецът светкавично се завъртя и сряза сабята на Роион от дръжката ѝ. Ръката му се стрелна и се стовари в гърдите на Роион.
Принцът се понесе във въздуха, а подире му остана следа от Светлина. Той изкрещя, а небето го погълна.
Живя по-дълго от войниците си. Убиецът се развъртя между тях и умело избегна копията. Движеше се със страшна ловкост. Дузина войници паднаха в миг с изгорени очи.
Адолин прескочи едно от падащите тела. В името на Бурите. Още чуваше виковете на Роион някъде горе.
Нападна убиеца, но онзи се обърна и отби Меча му. Усмихваше се. Не говореше, макар между зъбите му да се процеждаше Светлина.
Адолин опита Димната позиция с бърза поредица намушвания. Убиецът преспокойно ги отби. Адолин се съсредоточи. Биеше се възможно най-добре, ала пред това нещо беше дете.
Роион с викове падна от небето и удари земята с ужасяващо влажно хрущене. Адолин за миг го погледна и разбра, че Върховният принц няма да стане повече.
Изруга и се хвърли към убиеца, но към него се понесе гънещо се платнище, което Сет пътем бръсна. Чудовището можеше да заповядва на вещи! Адолин сряза платнището и скочи напред да замахне към убиеца.
Нямаше го.
Сниши се.
Хвърли се на земята и нещо мина над главата му. Убиецът летеше. Мечът му изсъска и с малко пропусна главата на Адолин.
Той се търкулна и запъхтян застана на колене.
Как… Какво можеше да направи?
Не можеш да го победиш, помисли Адолин. Нищо не може да го победи.
Убиецът се приземи с лекота. Адолин стана и установи, че не е сам. Дузина мостови се строиха около него. Белязания, начело на другарите си, погледна Адолин и кимна. Добри войници. Видели бяха падането на Роион и въпреки това дойдоха при него. Адолин улови Меча и забеляза недалеч, че баща му е успял да се надигне. Друга група мостови го наобиколиха и този път той им позволи. Двамата с Адолин се дуелираха с убиеца и загубиха. Сега единствената им възможност беше яростното нападение.
Наблизо се разнесоха викове. По знамето се разбра, че иде генерал Хал с голям ударен отряд. Нямаше време. Убиецът стоеше на мокрото плато между отрядите на Далинар и Адолин със сведена глава. Разпилените по земята фенери светеха в синьо. Небето беше черно като през нощта. Само от време на време го раздираше онази червена мълния.
Да нападнат и да засипят с удари един Мечоносец. Да се надяват на късмет. Това беше единственият начин. Адолин кимна на Далинар. Далинар мрачно кимна в отговор. Знаеше. Знаеше, че няма да победят това създание.
Поведи ги, Адолин.
Обедини ги.
Адолин с вик се хвърли напред с изваден Меч. Войниците бягаха с него. Далинар също нападна, по-бавно, сложил ръка пред гърдите си. В името на Бурите, едва ходеше.
Сет рязко вдигна глава. Никакво чувство на лицето му. Когато дойдоха, той скочи и излетя във въздуха.
Адолин го проследи с поглед. Надали го бяха пропъдили…