Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Шинът не нападна. Стоеше срещу Далинар неподвижен, безизразен; водата се стичаше по лицето му. Неестествено спокоен.
Далинар беше много по-висок и едър. Този дребен блед мъж в бяло изглеждаше почти младеж, юноша в сравнение с него.
Зад него виковете на Роион се загубиха в бъркотията. Хората от Мост Четири обаче дотичаха с копия в ръце и обградиха Далинар. Далинар им махна да отстъпят.
— Нищо не можете да направите, юнаци — каза им той. — Нека застана срещу него.
Десет удара на сърцето.
— Защо? — обърна се Далинар към убиеца, който още не помръдваше под дъжда. — Защо уби брат ми? Обясниха ли ти защо заповядват това?
— Аз съм Сет, син на сина на Валано — остро отвърна онзи. — Неверен от Шиновар. Постъпвам както поискат господарите ми и не търся обяснения.
Далинар го прецени отново. Този мъж не беше спокоен. Така изглеждаше, ала заговори през стиснати зъби, а очите му бяха твърде широко отворени.
Той е луд, рече си Далинар. Бурята да го отнесе.
— Не е нужно да правиш това — продължи той. — Ако е за пари…
— Каквото ми се дължи — викна убиецът. От лицето му се пръскаше дъждовна вода и от устните му излизаше Светлина, — накрая ще ми бъде дадено! Напълно. Ще се удавя в него, вървящи по камъните!
Сет протегна ръка настрани и в нея се появи Меч. После с рязко и надменно движение, като че просто отрязва жила от парче месо, той пристъпи напред и замахна към Далинар.
Далинар пресрещна оръжието му със своето, което се появи в ръката му, щом я вдигна.
Убиецът снизходително погледна Меча на Далинар, после разтегли устни в усмивка, та се видя малко от зъбите му. Тази нетърпелива усмивка прилягаше на безумните му очи и беше едно от най-злите неща, които Далинар бе виждал.
— Благодаря ти — рече Сет, — че удължаваш мъките ми, като не умираш лесно.
Отстъпи и лумна в бяла Светлина.
Отново, нечовешки бързо, нападна Далинар.
Адолин изруга и се отърси от замайването. Бурята да го отнесе, как го болеше главата. Здраво я беше ударил, когато Убиецът го хвърли на земята.
Татко се сражава със Сет. Благословен да е, че се вслуша в разума и обвърза Меча на умопобъркания. Адолин стисна зъби и се помъчи да стане на крака, което беше трудно със счупения набедреник. Макар дъждът да поотслабна, небето си остана тъмно. На запад почти непрестанно светкавиците се спускаха надолу като червен водопад.
В същото време вятърът вееше от изток. И там се зараждаше нещо, в Произхода. Много лошо.
Нещата, които татко ми каза…
Адолин се спъна и почти падна, но се появиха нечии ръце и го уловиха. Погледна настрани и видя двамата мостови, Белязания и Дрей. Те му помогнаха да остане на крака.
— Бурята да го отнесе — рече Адолин. — Вие двамата сте повишени. Помогнете ми да сваля бронята.
Трескаво започна да маха части от доспехите си. Цялата Броня беше толкова очукана, че стана почти неизползваема.
Наблизо звънтеше метал. Далинар се биеше. Успееше ли да удържи още малко, Адолин щеше да помогне. Нямаше да остави тази твар да го надвие отново. Не и отново!
Погледна какво прави Далинар и замръзна с ръце на ремъците на нагръдната броня.
Баща му… баща му се движеше красиво.
Далинар не се сражаваше за своя живот. Той от години не му принадлежеше.
Биеше се за Гавилар. Биеше се така, както искаше да го направи преди много години. Биеше се за пропуснатата възможност. В този миг между бурите — когато дъждът бе застинал, а ветровете набираха сили да задухат — той танцуваше с убиеца на крале и някак устояваше.
Убиецът се движеше като сянка. Пристъпваше по-бързо от човек. Когато скачаше, понасяше се във въздуха. Замахваше с Меча като мълния и току се пресягаше напред с другата ръка, сякаш искаше да грабне Далинар.
Като си припомни предишния им сблъсък, Далинар призна, че това е по-страшното оръжие на Сет. Всеки път успяваше да развърти Меча си и да задържи убиеца надалеч. Онзи нападаше от разни страни, ала Далинар не се замисляше. Мислите можеха да се объркат, умът можеше да се заблуди.
Знаеше какво да прави по усет.
Да се приведе, когато Сет скача над главата му. Да отстъпи и да избегне удар, който може да прекъсне гръбнака му. Да замахне, за да отблъсне Убиеца. Да направи три бързи стъпки назад, да вдигне отбранително Меча и да замахне към дланта на убиеца, когато онзи опита да го докосне.