Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
— Слушам! — каза Каел и отдаде чест с ръка на гърдите. С другата ръка обаче той посочи над рамото на Далинар. — Сър, видяхте ли това?
Далинар се обърна и погледна на запад. Блестеше червена светлина. Като че самото небе се гърчеше, а в него се зараждаше нещо, което се въртеше в ядро на огромна буря и растеше бързо.
— Всемогъщи в небесата… — прошепна Навани.
Наблизо още една палатка се разтресе и се изтръгна от земята.
— Напускайте палатките, Каел — нареди Далинар. — Предай на всички да тръгват. Веднага. Навани, върви при Сиятелната Шалан. Помогни ѝ, ако можеш.
Офицерът хукна и почна да крещи заповеди. Навани тръгна с него и изчезна в нощта. Отряд войници я последваха, за да я пазят.
— А аз, Далинар? — обади се Роион.
— Нужно ни е да застанеш начело на твоите хора и да ги отведеш в безопасност — отговори Далинар. — Ако може да се намери такова нещо.
Палатката наблизо пак се разтресе. Ала сякаш не се движеше с вятъра. И това… викове ли бяха?
Адолин раздра тъканта на палатката и се плъзна по гръб по камъните. От Бронята му струеше Светлина.
— Адолин! — викна Далинар и се завтече към сина си.
От Бронята на младежа липсваха няколко парчета. Вдигна поглед. Стискаше зъби, а от носа му течеше кръв. Каза нещо, ала думите му изчезнаха във вятъра. Нямаше шлем, нямаше броня на лявата предмишница, нагръдната броня пък беше напукана почти до счупване. Кой би могъл да причини това на един Броненосец?
Далинар начаса разбра отговора. Той прегърна Адолин, но погледна край рухналата шатра. Тя изплющя на вятъра и се откъсна. До нея крачеше мъж, а подире му се вихреха следи Светлина на Бурята. Чуждоземски черти, напълно бяло облекло, залепнало за тялото му от дъжда, приведена гола глава, засенчени очи, които блестят в Светлина.
Убиецът на Гавилар. Сет, Убиецът в бяло.
Шалан работеше по надписите на стената в кръглата зала и трескаво търсеше как да накара Портата на Обета да заработи.
Трябваше да заработи. Трябваше.
— Всички надписи са на Нотното писмо на Зората — отбеляза Инадара. — Нищо не разбирам.
Ключът е в Сияйните рицари.
А не трябваше ли Мечът на Ренарин да е достатъчен?
— Каква е шарката? — прошепна тя.
— Ммм… Вероятно не можеш да я видиш, понеже си прекалено близо? Като с Пустите равнини?
Шалан се подвоуми, после стана и отиде в средата на помещението, където в една точка се срещаха изображенията на Сияйните рицари и техните кралства.
— Сиятелни Ренарин? — продума Инадара. — Добре ли сте?
Младият принц бе паднал на колене и се бе сгушил до стената.
— Мога да го видя — трескаво отговори той и гласът му отекна в залата. Ардентите, които разучаваха участък от мозайките, вдигнаха погледи към него. — Мога да видя самото бъдеще. Защо? Защо, Всемогъщи? Защо ме прокле така?
Той извика умолително, сетне стана и удари нещо в стената. Камък? Откъде го беше взел? Стисна го в облечената си в ръкавица ръка и почна да пише.
Шалан потресена приближи към него. Поредица числа?
Само нули.
— Дойде — прошепна Ренарин. — Дойде, дойде, дойде. Мъртви сме. Мъртви сме. Мъртви сме.
Далинар стоеше на колене под разбиващото се небе и прегръщаше сина си. Дъждовната вода отми кръвта от лицето на Адолин и момъкът примигна, замаян от мятането.
— Татко…
Убиецът пристъпваше напред тихо, без видимо да бърза. Сякаш се плъзгаше през дъжда.
— Когато станеш Върховен принц, синко — продума Далинар, — не ги оставяй да те развалят. Не играй техните игри. Води. Не следвай.
— Татко! — рече Адолин и очите му се избистриха.
Далинар стана. Адолин се обърна на четири крака и опита да се изправи, но убиецът беше счупил набедреника му. Почти невъзможно беше да стане. Плъзна се в локвата.
— Обучен си добре, Адолин — продължи Далинар, без да изпуска от поглед убиеца. — Ти си по-добър човек от мен. Аз открай време съм тиранин, който трябва да се учи да бъде нещо друго. Но ти, ти си добър човек поначало. Поведи ги, Адолин. Обедини ги.
— Татко!
Далинар се отдалечи от него. Наоколо писарите и адютантите, офицерите и редниците викаха и се щураха, мъчеха се да намерят ред в хаоса на бурята. Изпълняваха заповедта на Далинар да напуснат и повечето не бяха забелязали човека в бяло.
Убиецът спря на десет крачки от Далинар. Роион, пребледнял и заекващ, заотстъпва от двамата и почна да вика:
— Убиец! Убиец!
Всъщност дъждът леко отслабваше, ала това не донесе големи надежди на Далинар; не и с червените светкавици на хоризонта. А това, което се образуваше пред новата буря… стена на бурята ли беше? Усилията му да прекъсне паршендите се оказваха недостатъчни.