Сияйни слова
- Автор: Сандерсон Брендон
- Серия: Летописите на Светлината на Бурята #2
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИК „Артлайн Студиос“ ЕООД
- ISBN: 978-619-193-003-6
- Переводчик: Борис Шопов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сияйни слова». Краткое содержание книги:
Но такова е естеството на магията. В раните на една разбита душа може да се настани нещо друго. Повеляването на Стихиите, силите на самото сътворение. Те могат да изцерят душата, ала могат и да я ранят по-дълбоко.
Бягащият по вятъра блуждае из опустошената земя и се крепи на границата между отмъщението и честта. Тъкачката на Светлината, бавно поглъщана от своето минало, търси лъжата, в която да се превърне. Обвързващият, роден от кръв и смърт, се бори да изгради наново разрушеното. Откривателката, свързваща съдбите на два народа, е принудена да избере между бавната смърт и страшното предателство на всичко, в което вярва.
Отдавна е време те да се събудят — надвиснала е Вечната Буря.
И Убиецът е тук.
Дългоочакваното продължение на най-добре продаваната според класациите на Ню Йорк Таймс книга Пътят на кралете
Каладин удари с копието. Напразно. Използвал беше последните си сили да стои прав. Копието му отскочи от шлема на Моаш. Той удари оръжието с юмрук и разби дървото.
Каладин залитна и спря, ала Моаш не беше приключил. Излезе напред и стовари бронирания си юмрук в корема на Каладин.
Каладин остана без дъх и се преви, а вътре в него някакви неща се счупиха. Ребрата се натрошиха като съчки от невъзможно силния юмрук. Каладин закашля и опръска Бронята на Моаш с кръв, после изстена. Приятелят му отстъпи и оттегли юмрука си.
Каладин рухна на студения каменен под. Всичко се тресеше. Имаше чувството, че очите му ще изскочат. Претърколи се на счупения си гръден кош.
— Бурята да го отнесе. — Гласът на Моаш се чуваше някъде далеч. — Ударих по-силно, отколкото исках.
— Направи каквото трябваше. — Гробовния.
О, Отче на Бурята… болката…
— Сега какво? — попита Моаш.
— Свършваме с това. Убиваме краля с Меч. Да се надяваме, че ще изглежда като от ръката на Убиеца в бяло. Кървавите следи са дразнещи. Хората ще вземат да си задават въпроси. Хайде, нека срежа тези дъски, все едно е минал през стената, като преди.
Студен въздух. Дъжд.
Викове? Много далечни? Гласът му беше познат…
— Сил? — прошепна Каладин през окървавените си устни. — Сил?
Нищо.
— Бягах, докато… докато не можех повече — промълви той. — Край… на надбягването.
Животът преди смъртта.
— Аз ще го направя — рече Гробовния. — Аз ще поема това бреме.
— Правото е мое! — възрази Моаш.
Каладин примигна и спря поглед на тялото на краля. Още дишаше.
Аз ще защитавам онези, които не могат да се защитят сами.
Вече му беше ясно защо трябваше да направи този избор. Обърна се и застана на колене. Гробовния и Моаш спореха.
— Трябва да го защитя — прошепна Каладин.
Защо?
— Ако защитавам… — продължи той и закашля. — Ако защитавам… само хората, които харесвам, значи не ме е грижа дали постъпвам правилно.
Значи го беше грижа само за онова, което му е удобно.
Това не беше закрила. Това беше себичност.
Напрегнат, със сетни сили, Каладин вдигна стъпало. Здравото. Кашляйки кръв, той се надигна и със залитане се изправи между Елокар и убийците. С треперещи пръсти опипа колана си и след два опита извади ножа. Стисна насълзените си от болка очи и като в мъгла видя как двамата Броненосци го гледат.
Моаш бавно вдигна забралото и се видя изуменото му лице.
— Отче на Бурята… Кал, как стоиш?
Вече му беше ясно.
Затова се беше върнал. Заради Тиен, заради Далинар и заради онова, което е правилно. Но най-вече, за да защити.
Ето такъв човек искаше да бъде.
Каладин отмести стъпало назад, опря пета в краля и зае бойна стойка. После вдигна ръката с ножа. Тя трепереше като покрив под гръмотевична буря. Погледна Моаш в очите.
Силата преди слабостта.
— Вие. Няма. Да го. Убиете.
— Довърши това, Моаш — рече Гробовния.
— В името на Бурята, няма нужда. Виж го само. Не може да се бие.
Каладин беше изтощен. Поне успя да стане.
Това беше краят. Пътуването започна и завърши.
Викове. Каладин ги чу отново, сякаш по-близо.
— Той е мой! — говореше женски глас. — Той ми принадлежи.
ТОЙ НАРУШИ КЛЕТВАТА СИ.
— Видя твърде много — обясни Гробовния на Моаш. — Ако оцелее днес, ще ни предаде. Знаеш, че казвам истината, Моаш. Убий го.
Ножът се изплъзна от пръстите на Каладин и изтрополи на земята. Беше твърде слаб да го задържи. Ръката му се отпусна до тялото и той замаяно се втренчи в ножа.
Не ме е грижа.
ТОЙ ЩЕ ТЕ УБИЕ.
— Съжалявам, Кал — продума Моаш и приближи. — Трябваше още в началото да го направя бързо.
— Думите, Каладин — това беше гласът на Сил. — Трябва да кажеш думите!
ЗАБРАНЯВАМ.
ТВОЯТА ВОЛЯ НЕ Е ВАЖНА!, кресна Сил. НЕ МОЖЕШ ДА МЕ ЗАДЪРЖИШ, АКО ТОЙ КАЖЕ ДУМИТЕ! ДУМИТЕ, КАЛАДИН! КАЖИ ГИ!
— Ще защитавам дори онези, които мразя — прошепна Каладин през кървавите си устни, — щом това е правилно.
В ръцете на Моаш се появи Меч.
Далечен тътен. Гръм.
ДУМИТЕ СА ПРИЕТИ, неохотно рече Отецът на Бурята.
— Каладин! — настоя Сил. — Протегни ръка!
Тя внезапно стана видима и полетя около него като лента светлина.
— Не мога… — отвърна безсилно Каладин.
— Протегни ръка!
Той протегна треперлива ръка. Моаш се поколеба.
От отвора в стената задуха вятър. Лентата светлина на Сил се превърна в мъглица. Тя често приемаше тази форма. Сребърна мъгла, която ставаше все по-голяма, събра се пред Каладин и влезе в ръката му.