Смъртта като изкуство

— Откъде сте толкова сигурна? — попита Настя.

— Убедена съм. Сеня вече ще бъде име, лауреат — това, първо. Той е вътрешен човек, нашият театър го познава отдавна, и то добре — това, второ. И той няма да повтаря грешките на Лев Алексеевич — трето.

— Грешките ли? — Антон като ястреб тутакси се вкопчи в непредпазливо изтърваната дума. — Какво имате предвид?

— Разбирате ли — засмя се Арбенина, — в театъра аз се радвам на специално положение, но това не значи, че съм сляпа и глуха. Лев Алексеевич се грижи за мен като за кристална ваза, но иначе е човек сложен, нееднозначен, има тежък, избухлив характер, властен е, обидчив. А Сеня е сладурче — мек, добър, учтив, обича актьорите и ги цени, а актьорите чувстват това отношение и му се отплащат със същото. Затова, когато един ден се стигне до избор на художествен ръководител, нашата трупа ще застане като един човек зад Сеня. Но именно един ден, защото Сеня засега е никой, режисьор без име, а Черновалов ще му помогне да получи име. По-точно, да стане име.

Я виж ти, помисли си Настя, Дудник бил сладурче, добро момче, което обича и цени актьорите. На нея изобщо не й се стори такъв.

— Защо сте толкова сигурна, че Черновалов няма да поставя лично? — попита през това време Сташис. — Защо му трябва тогава да става художествен ръководител? За какво му е да иска да има свой театър, ако няма да поставя в него?

— Защото иска да осъществява художествено ръководство — усмихна се Евгения Фьодоровна — и да се оттегли окончателно от длъжност на такова ниво, за да не се срамува пред себе си и пред наследниците си. Кой е сега Виктор Константинович? Никой. Макар и известен в миналото режисьор, пак е никой.

Настя малко се интересуваше от ситуацията с Черновалов, тя обърна повече внимание на думите на Арбенина, че Богомолов се държал зле с актьорите и другите служители в театъра. Разбира се, тази информация не беше нова, за това й бе говорил и Гриневич, но тази тема трябваше да се развие, може би щяха да изплуват интересни подробности.

— Кажете, Евгения Фьодоровна, може би някой от вашите колеги толкова сериозно е бил обиден на Лев Алексеевич, че да е поискал да го убие?

— Какви ги приказвате! — размаха ръце актрисата. — Няма такъв човек! Колкото до обидчивостта, ние, актьорите, сме на първо място. Но да се стигне чак до убийство! Хората от театъра изобщо не са способни на убийство, трябва добре да проумеете това, ако искате да намерите престъпника. Не търсите на правилното място. Сигурно вече поне десет пъти са ви казали, че актьорите са едни големи деца? Казали са ви, нали?

— Казаха ни — не можа да не признае Настя.