В черно като полунощ [bg]

Стражите се строиха в шпалир от двете страни на входа на кръчмата. Тифани с доста взиране забеляза как по така оформения коридор целеустремено крачи дребна фигурка. Приличаше на Фигъл, но носеше… тя се облещи… да, носеше стражарски шлем, малко по-голям от солница, което беше направо невъобразимо. Законосъобразен Фигъл? Как е възможно това?

Възможно или не, той стигна до входа на кръчмата и извика:

— Ей вие, смарангесници, сите сте арестувани! Тъй, ето са как че стане: може по труднио начин ил по… — той млъкна за малко. — Не, другио не върви, туйто — завърши той. — Па я не знам да има трети! — И влетя през вратата.

Фигълите се бият непрекъснато. За тях това е едновременно хоби, упражнение и забавление.

Тифани беше чела в прочутата книга на професор Чинка за митологията как редица древни народи вярват, че загиналите герои отиват в нещо като гуляйджийница, където вовеки веков се бият, ядат и пият.

Лично според Тифани това към третия ден щеше да бъде голяма скука, но за фигълите си беше пълно щастие, макар че легендарните герои сигурно щяха да ги изхвърлят оттам още преди да е минала половината вечност, като преди това ги изтръскат хубаво, за да си върнат всичката посуда. Нак Мак Фигъл наистина бяха свирепи и страховити бойци, ако не се брои един дребен недостатък от тяхна гледна точка — а именно, че секунди след началото на битката ги обземаше непреодолима радост, при което имаха склонност да се нахвърлят едни върху други, върху близкостоящи дървета и при липса на друг противник — върху самите себе си.

Стражите, след като успяха да свестят сержанта си и да му намерят шлема, седнаха да чакат да утихне шумотевицата, но няма и минута-две, миниатюрният им колега излезе от порутената сграда, влачейки за крака Големио Ян, който си беше гигант сред фигълите, а понастоящем, както изглежда — дълбоко заспал. След като го хвърли на земята, полицаят отново влезе в кръчмата и се върна, понесъл на едното си рамо Сите О’Бери, а на другото — Ульо Гламав, очевидно изпаднали в безсъзнание.

Тифани се блещеше с отворена уста. Това не беше възможно! Фигълите винаги побеждаваха! Нищо не може да се опре на Фигъл! Те бяха неудържими! Но ето ги на: озаптени, и то от такъв дребосък, който приличаше на разполовена солница.

Когато привърши с фигълите, дребосъкът отново се втурна в кръчмата и излезе почти светкавично, понесъл жена с пуйкоподобна шия, която се опитваше да го удари с чадъра си — ялово начинание, понеже той я крепеше над главата си. След нея дойде ред на треперещ млад прислужник, стиснал с две ръце обемиста пътна чанта. Дребосъкът спретнато подреди жената до купчината фигъли и докато тя крещеше на стражите да го арестуват, се върна отново в кръчмата и излезе, балансирайки с три тежки куфара и две кутии за шапки. Тифани позна жената, но без никакво удоволствие. Беше дукесата — майка на Летиша и доста чудовищна особа. Роланд даваше ли си изобщо сметка в какво се забърква? Самата Летиша беше поносима, ако човек си пада по подобни лигли, но майка ѝ очевидно имаше толкова много синя кръв във вените, че нямаше как да не експлодира, и точно в момента изглеждаше така, сякаш това ще се случи сега. Колко подходящо фигълите да нахлуят точно в странноприемницата, където е отседнала старата чанта! Колко ли късмет може да има една вещица? И какво би казала дукесата за Роланд и неговата рисуваща акварели бъдеща жена, останали вътре без надзор?