Изтръгнати от корен [bg]

— Достатъчно ли е? — попита той мрачно.

Отворих уста да кажа „да“, да кажа „моля“. Но вместо това прошепнах: „Не“, ужасно уплашена. Още чувствах слабата живачна следа на сенките в себе си. Ако спряхме сега, щяха да се навият някъде дълбоко, да се скрият във вените и корема ми. Щяха да пуснат корени и да растат, докато не задушат всичко останало в мен.

Той кимна. Протегна ръка, измърмори някаква дума и се появи още една стъкленица. Аз потреперих; наложи се да ми помогне да налея глътка в отворената си уста. Преглътнах я сподавено и той пак запя. Огънят пламна отново в мен — безкраен, ослепителен, изгарящ.

След още три глътки, всяка от които подклаждаше пламъците докрай, бях почти сигурна. Насилих се да изпия още една, за всеки случай, след което най-после, почти през сълзи казах:

— Достатъчно. Вече е достатъчно.

Но той ме изненада и ми наля още една глътка. Опитах се да изплюя, но той сложи ръка върху устата и носа ми и запя ново заклинание, което не гореше, но затваряше белите дробове. Сърцето ми удари пет пъти и през това време не можех да вдишам; драсках го и се давех сред въздуха: това беше по-лошо от всичко останало. Гледах го, виждах тъмните му, зелени очи вперени в мен, неумолими и изпитателни. Те започнаха да поглъщат целия свят; зрението ми започна да чезне, ръцете ми — да отслабват, докато той най-сетне спря и обезумелите ми дробове се разтвориха като мех, за да поемат въздух. Изкрещях — див, безсловесен вик, и го отблъснах от себе си, а той се просна по гръб на пода.

Извъртя се, без да разлее стъкленицата, и двамата втренчихме еднакво яростни погледи един в друг.

— От всички невъзможни безумия, които съм те виждал да правиш… — изръмжа той.

— Можехте да ми кажете! — извиках аз, увила ръце около тялото си, което още трепереше от преживения ужас. — Изтърпях всичко останало, можех да изтърпя и това…

— Не и ако си заразена — отвърна той с равен той. — Ако беше дълбоко заразена, а ти бях казал, щеше да се опиташ да се измъкнеш.

— И пак щяхте да разберете!

Змеят стисна устни и извърна поглед със странно сковано изражение.

— Да — каза кратко. — Щях.

А после щеше да се наложи да ме убие. Да ме съсече, докато го умолявам, докато му се моля, преструвайки се — а може би и убедена, както бях и сега — че съм незасегната. Замълчах, опитвайки се да дишам с бавни, премерени, дълбоки глътки въздух.

— Сега… чиста ли съм? — попитах накрая, очаквайки с ужас отговора.

— Да. Никоя поквара не може да остане скрита от това заклинание. Ако го бяхме направили по-рано, щеше да те убие. Сенките щяха да откраднат дъха от кръвта ти, за да живеят.

Отпуснах се и закрих лицето си с шепи. Змеят се изправи на крака и затвори стъкленицата със запушалката. После раздвижи ръце и като промърмори: „Ванасталем“, пристъпи към мен и ми връчи грижливо сгъната пелерина от тежко, тъмнозелено кадифе с копринени кантове и златна бродерия. Отначало не разбрах, но когато той извърна поглед с досадено, сковано изражение, си дадох сметка, че последните въглени под кожата ми угасват, а аз съм още гола.