Прокобата на Господаря Гад [bg]

— Земята е източникът на цялата сила… — прошепна Атиаран.

Томас си наложи да не закрещи от досада. Разбираше, че тя открива в казаното от него значение, каквото той не бе влагал.

— Хайде да се върнем малко назад — промърмори Томас. — Искам да си изясним нещо. Казах, че съм болен. Какво означава това за теб? Нима дори нямате болести в този ваш свят?

За миг устните й помръднаха, все едно повтаряше беззвучно „болести“. Внезапно лицето й се смръзна от страх и очите й се вторачиха над лявото рамо на Томас.

Той се озърна да види какво я уплаши. Не откри нищо зад гърба си, но докато оглеждаше ръба на левия склон, чу проскърцване и в теснината се търкулнаха камъчета.

— Преследвачът! — извика Атиаран. — Бягай! Бягай!

Настойчивият глас го пришпори, той се извъртя на пети и хукна след нея колкото сили имаше.

Поне за малко забрави умората, тежестта на раницата и жегата. Тичаше тежко след Атиаран, сякаш вече чуваше преследвача да трополи над тях по ръба на склона. Скоро обаче му се струваше, че въздухът в дробовете му ще ги разкъса и започна да се олюлява. При първото препъване изнуреното му тяло едва не се просна възнак.

Атиаран му извика да продължи, но той отказа да помръдне и се обърна разтреперан с лице към онзи, който ги гонеше.

Някой профуча надолу към него. Томас се отдръпна, за да не бъде смазан, и вдигна припряно ръце, за да отблъсне замаха на нападателя. Секунда по-късно мъжът се претърколи на земята и стана, насочил заплашително острие.

Слънчевите лъчи очертаваха всичко твърде ярко пред погледа на Томас. Виждаше всяка неравност по склона и ръба, проточените като грозна усмивка сенки.

Тъмнокосият мъж пред него беше млад, но с могъщо тяло — нямаше съмнение, че е от каменното поселище, но беше по-висок от повечето му обитатели. Ножът също беше изработен от камък. По туниката на младежа се виеха извезаните символи на семейството му, наподобяващи мълнии. Кожата на лицето му се опъваше така от ярост и омраза, че сякаш черепът му щеше да се пръсне.

— Проклетник! — изръмжа той. — Насилник!

Пристъпяше напред, размахал ръката с ножа. Томас по неволя отстъпваше заднешком и нагази до глезените в студената вода на потока.

Атиаран се втурна към тях, но още беше далеч, за да опази Томас от ножа.

От порязаните му пръсти сълзеше кръв. Болезненото пулсиране на раните стигаше чак до върховете на пръстите.

— Триок! — отекна властният вик на Атиаран.

Ножът се стрелна още по-близо. Томас виждаше очертанията му като изрязани по собствените си зеници.

Болката туптеше в пръстите му.