Крал на пепелища [bg]

Мъчеше се да осмисли току-що случилото се. Точно този екип беше работил в Нумерсет повече от година, преди Донти и Хату да се присъединят към него, и се беше наложил сред гамените и крадците на кесии в града. Всеки екип прекарваше половината си време в битки за правото си да участва в местния престъпен доход.

Бяха пристигнали от Коалтачин поединично и се бяха намерили бавно, слели се със стотиците безименни хора, захвърлени от съдбата в бедност. Бяха намерили една малка квартална банда и след няколко битки, за да демонстрират силата си, бързо бяха изградили един от най-ефикасните екипи в града. С други капитани бяха оформили многобройни екипи в онова, което се наричаше полк или режим, и заедно бяха наложили ефективен контрол над престъпната дейност в района. Режимите се отчитаха пряко на майсторите в Коалтачин, които координираха дейността с другите майстори в Съвета.

На момчетата и момичетата, които покажеха талант, им се позволяваше да останат, докато онези, които се окажеха спънка за бандата, ги отрязваха, оставяха ги да загинат, да ги заловят или да се присъединят към друга банда.

От време на време, както се беше случило предния ден, за Брендант пристигаше шифровано съобщение и след това той уведомяваше другите за задачата. Хату, Джолен и Донти, всички знаеха, без да им се казва, че указанията му идват от вождовете на клана, Съвета.

Екипът на Брендант, който в момента наброяваше двайсет и пет момчета и момичета, пращаше злато на Коалтачин. Всеки ден. Капитани имаше на всяко ниво, така че контекстът им създаваше разнообразни титли. Брендант беше капитан на екип; имаше помощник-капитан, Джадък, който командваше в негово отсъствие и който, предполагаше Хату, щеше да поеме управлението, след като Брендант бягаше от града.

Екипът на Брендант беше станал един от най-вещите в мрежата на града и като такъв беше добре възнаграждаван. Хату си беше спестявал своя дял, без да го харчи на комар, по жени, за дрога или за пиене. От време на време си позволяваше хубаво ядене в една гостилница близо до източната порта, като се наслаждаваше на усамотението си, и, по негова преценка, никой от екипа освен Донти не му предлагаше възможност за хубава компания, но дотам стигаше самоугаждането му. Когато можеше да се измъкне, разменяше монетите си за малки скъпоценни камъни чрез един търговец, комуто се доверяваше. Имаше си кесия, пришита в панталоните му, която можеше да грабне бързо, ако възникнеше необходимост. Смяташе, че може да преживее година или повече с това, което беше спестил. Още една година тук и щеше да може да се самоиздържа скромно през следващите години.

В градския „режим“ имаше дванайсет такива екипа; момчетата и момичетата биваха разделяни в различни по големина групи в зависимост от задачите. Повечето участваха в дребна, но доходна улична престъпна дейност, докато екипи от по-големи момчета действаха като правораздаватели, поддържаха дисциплината в бандите и също така държаха местните престъпници настрана от по-доходните квартали. Целият град беше под властта на режимния майстор. Не всеки член на всеки екип беше от Коалтачин, но всеки ключов член беше оттам. Повечето местни не знаеха, че работят за Съвета. Не знаеха дори откъде са шефовете им. Стената на секретност, преградата към знанието беше абсолютна и всеки член от групата на Хату от родния им остров знаеше, че да се издаде тази тайна означава смъртна присъда за всички замесени.