Крал на пепелища [bg]

Хава прогони тези мисли и вече съвсем подразнена от Неса, стана и заяви:

— Отивам в училището да чакам за храната.

Неса изглеждаше малко изненадана, но сви рамене.

Хава се облече, взе кривака си и тръгна към училището. На вратата на класната стая видя Хату. Беше се облегнал на стената, пътната му торба му служеше за импровизирана възглавница.

Хату дремеше в следобедната жега. Хава леко го смуши по крака с кривака си. Очите му се отвориха веднага и тялото му се напрегна, докато не видя кой е.

— Защо ме будиш?

Тя клекна до него, усмихна се закачливо и каза:

— Скучно ми е. Трябва ми някой, който да ме развесели. — След това го перна по рамото. — Кога се върна?

— Тази сутрин. Майстор Бодай ми каза да дойда тук, а вие бяхте там — той махна към тренировъчния двор — и не исках да рискувам да ми заповядат да се бия. Капнал съм. Бях на нощната вахта на кораба. Спи ми се. — Отпусна се назад и затвори очи.

Тя го удари отново и настоя шеговито:

— Казах, че имам нужда от забавление.

Като че ли леко ядосан, той потисна прозявката си и каза:

— Донти спря ли да е забавен?

— Той пътува.

Хату като че ли се стресна.

— Кога?

— Вчера. Майстор Фасария доведе по-големите ученици и…

— Съветът заседава — прекъсна я Хату.

— Ти къде беше?

— Пътувах — отвърна Хату. Хава рядко издаваше емоциите си, но изражението ѝ му каза много. — Извинявай — добави той.

Тя кимна разбиращо, макар че явно беше ядосана.

— С какво те ядосах? — попита Хату.

Тя се намръщи, седна до него и въздъхна някак драматично. Хату повдигна вежда.

— Не си — каза тя след малко. — Просто съм… уморена, а и онова момиче ми развали настроението…

— Кое момиче? — Хату се поизправи, намести гръб на стената и насочи цялото си внимание към приятелката си.

— Няма значение — каза Хава и го погледна в очите. — Аз ѝ позволих да ме ядоса.

Хату кимна в знак на съчувствие.

— Не те харесвам ядосана.

Очите ѝ леко се разшириха, а след това тя се засмя. Внезапно се наведе и го целуна по бузата.

— Липсваше ми, глупако.

Той присви вежди.

— Сериозно?

Тя отново го перна по рамото, този път достатъчно силно, за да го накара да се отдръпне.

— Какво толкова казах? — попита той.

— Нищо. — После присви очи и го изгледа с поглед, който бе опознал много добре още откакто бяха деца: за момента поне тази тема беше закрита за дискусия. — Чудя се колко още ще сме тук?

— Не много, предполагам — каза Хату. Претегли наум какво може и не може да сподели с нея, след което добави: — Знаеш, че тръгнах с майстор Бодай.

Тя кимна.

— Пътувах с него. — Изражението на Хава му подсказа, че заявява нещо очевидно. — Аз… бяхме тръгнали за насам и… — Отново помисли какво може да ѝ каже, пое си дъх и продължи: — Майстор Бодай извести другите майстори да ни срещнат тук, когато пристигнем, на разсъмване.