Крал на пепелища [bg]

Тонът му стана умислен.

— Странно е, но през целия ни живот ни се казваше, че… че училището не е дом, само място, където да учим преди да тръгнем и да правим каквото ни се каже да правим…

Тя го прекъсна.

— Но то е дом. — Поклати глава. — Повече е дом, отколкото колибата на родителите ми. С Донти сте ми повече като братя, отколкото братята ми. Едва мога да си спомня лицата им.

Жегна го тревога. Щом нямаше да са повече ученици и щяха да ги разпратят по света на мисии като онази, от която току-що се беше върнал, щеше ли това да означава, че няма да види повече Хава? Все едно го изритаха в корема, щом си помисли за това.

По лицето ѝ пробяга тревога и тя попита:

— Какво?

Той помълча, после отвърна почти шепнешком:

— Нищо всъщност. Просто една странна мисъл.

Другите ученици вече се събираха за храна и прекъснаха по-нататъшния им разговор. Хава и Хату тръгнаха с тях. Хава го потупа леко по ръката.

Дойде и Неса — с група момчета около нея. Кимна на Хава и огледа Хату одобрително, но не каза нищо.

— Ти наистина не я харесваш — каза Хату, видял изражението на Хава.

— Как разбра?

— Познавам те. Други може да не го виждат, но нещо у нея…

Хава наведе очи.

— Тя е различна. Нещо у нея ме… притеснява. — Вдигна глава и посочи с брадичка към другия край на залата, където Неса бе обкръжена от почитатели.

— Те просто я искат — каза Хату пренебрежително. — Въпреки че е забранено.

— Някои хора винаги искат това, което е забранено. А ти?

Хату се усмихна.

— Има по-добри момичета. — Гледаше я в очите.

Тя извърна очи. После каза тихо:

— Тя е мързелива.

Хату сви рамене.

— Е, значи ще я омъжат за някоя важна особа в някоя чужда страна и ще изкара живота си в пращане на съобщения до Съвета. Може да е мързелива, стига да е умна.

Хава помисли, после отсече:

— Може и да е умна, но на мен ми изглежда ясна.

Една мисъл порази Хату.

— Чудя се дали ние изглеждаме ясни на другите?

Хава се засмя.

— Може би. — Поклати глава. — Би могло да се окаже полезен инструмент: да накараш хората да те подценяват.

Ядоха в относително мълчание, както бяха приучени в школата, особено в обкръжението на не толкова добре познати. Беше един от многото навици, придобити още от най-ранно детство.

Когато храненето приключи, Бодай и Фасария влязоха с още двама мъже, непознати на Хату и Хава. Фасария дойде при тях — те вече бяха станали почтително — и каза на Хава:

— Ти вече приключи обучението си и сега ще прекараш известно време на други места. Иди навън, където се събират другите момичета, и изчакай за по-нататъшни указания.

Тя взе пътната си торба и едва ѝ остана време да кимне на Хату: най-близкото, което можеха да си позволят за сбогуване.