В капана на времето [bg]

„Ариана” беше в средата на редица закотвени кораби, близо до голям склад с името „Фрейзър”, изписано с наклонени бели букви. При вида му през мен премина странна тръпка, внезапно усещане за принадлежност и осъзнаване, че и аз нося това име, а то ме свързва с всички останали, които го носят.

„Ариана” беше тримачтов кораб, дълъг вероятно шейсет фута[3], с широк нос. Имаше две оръдия на борда, който бе обърнат към пристанището. Сигурно срещу пирати в открито море. По палубата се щураха мъже, вероятно по задачи, но на мен ми приличаха на пъплещи мравки.

Всички платна бяха прибрани и завързани, но приливът леко люлееше кораба и носът се клатушкаше към нас. Беше украсен с неугледна фигура с огромни голи гърди и оплетени, полепнали със сол къдрици. Дамата изглеждаше така, сякаш не си падаше особено по морето.

— Красива сладурана, нали? — попита Джаред и махна красноречиво към нея. Реших, че има предвид кораба, а не фигурата на носа.

— Много е хубав — отвърна любезно Джейми. Улових притеснения му поглед към ватерлинията, където малки вълнички се плискаха тъмносиви по корпуса. Разбрах, че се надява да не се качваме на борда. Смел войник, великолепен в битка, Джейми Фрейзър беше човек на сушата.

Определено не бе от дръзките моряци шотландци, които ловяха китове близо до Тарвати или обикаляха света в търсене на богатство. Докато прекосявахме Ламанша през декември, той през цялото време страдаше от морска болест и едва не умря, защото беше твърде отслабнал след мъченията и затворничеството. И макар че пиянската оргия с Джаред от предния ден да не беше чак такова изпитание, тя със сигурност не бе засилила охотата му към морето.

Видях как мрачните спомени прекосиха лицето му, докато слушаше хвалбите на братовчед си за здравината и скоростта на „Ариана”, и се приближих да му прошепна:

— Няма страшно, нали е закотвен?

— Не знам, сасенак — отвърна той и огледа кораба със смесица от ненавист и отвращение. — Но предполагам, че ще разберем. — Джаред вече беше по средата на трапа и поздравяваше гръмогласно капитана. — Ако позеленея, ще се престориш ли, че ти прилошава? Ще направя лошо впечатление, ако повърна върху обувките на Джаред.

Потупах го успокоително по ръката.

— Не се тревожи. Ще припадна заради теб.

— Не е заради мен — отвърна с последен жаловит поглед към сушата, — а заради стомаха ми.

Корабът беше приятно стабилен под краката ни и Джейми, и стомахът му, се държаха достойно — вероятно подпомогнати от брендито, което ни наля капитанът.

— Не е лошо — рече Джейми, поднесе го за миг под носа си и затвори одобрително очи при богатия аромат. — Португалско, нали?

Джаред се засмя с удоволствие и сръчка капитана с лакът.

— Видя ли, Портис? Казах ти, че е роден талант! Опитвал го е само веднъж!