Адвокат за милиони [bg]

Балик съзнаваше, че е сам. Можеше да побегне, може би дори трябваше, но той не беше такъв човек. Прие съдбата си със същото безразличие, с което се беше отнасял към живота. Предпазните мерки, предприети от него, се бяха оказали недостатъчни. Стигаше му толкова. Той седна на стола си зад колибата, за да погледа морето и да чака.

Не се мина много време. Минути по-късно чу стъпки по чакъла вдясно от него.

— Очаквах те да дойдеш — каза само той.

— Така изглежда. — Беше силно изразеният белфастки акцент на Лиъм Килбраниш. — Само четирима? Обиден съм.

— Кой каза, че няма и други? Може да са вътре.

— Не — отвърна Лиъм. — Наблюдавахме това място. Само четирима.

— Вие? Мислех, че работиш сам.

— Ъхъ! Освен когато е необходимо.

— Като преди двайсет години?

— Като преди двайсет години. Само че тогава за мен нещата не свършиха добре, нали?

Балик чу шумолене вляво от сградата и погледна към фигурата, блокираща всякакво бягство в тази посока.

— Може този път да свършат по-добре.

— Това зависи от теб. — Лиъм пристъпи напред и лицето му беше прорязано от тънък сноп светлина от една от нисковатовите лампи, монтирани по ъглите на покрива. Виждаха се само очите му. Приличаше на маскиран бандит. — Говори — каза той.

Балик го погледна. Решимостта в очите му сякаш граничеше с лудост и Балик разбра, че вижда за последно океанския залез. Погледна към залива и оттам към хоризонта, където тъмносивата водна повърхност се сливаше с въгленочерното небе.

— Това, което ще ти кажа, няма да ти хареса.

— Опитай.

— Не знаем къде са.

Лиъм стоеше само на около метър и нещо от него и насочи пистолета си към главата му. Балик се надяваше да дръпне спусъка още сега и да се свърши, но си даваше сметка, че няма да е толкова лесно.

— Ще трябва да се постараеш повече.

— Казвам ти, не знаем къде са. Никой не знае.

— Все някой трябва да знае. — Лиъм го подкани с дулото на пистолета към вратата на колибата.

— Така ли ще стане?

— Зависи от теб.

Балик се изправи.

— Не мога да ти кажа нищо, което да ти е от полза.

Лиъм не отговори, само отново го прикани към вратата. Вляво от Балик от сенките изникна другият мъж. Беше едър и сякаш безформен, с лице, излязло от детските кошмари. Той също носеше пистолет и се движеше уверено и с лекота.

Балик се обърна да погледа за последно водата. Студен вятър се спусна над залива и погали лицето му за сбогом. Той вдиша дълбоко и остави студеният въздух да изпълни цялото му тяло. Затвори очи, спомените му минаха пред него като на лента и почувства внезапно спокойствие.