Гробовни тайни [bg]

Върнах се обратно, обхванат от някакво лошо предчувствие. Надявах се, че ще намеря поне кръчма или поща, за да попитам къде живее Софи, но наоколо имаше само няколко каменни къщи и една черква встрани от пътя. Спрях пред нея, но не излязох от колата. Сега, след като вече бях тук, цялата ситуация ми се стори ужасно глупава. Дори и да успеех да намеря къщата, неочакваната ми поява на вратата на Софи щеше да изглежда съвсем неуместна.

Но така или иначе вече бях пристигнал. Въздъхнах, излязох от колата и тръгнах по пътеката към църквата. От двете й страни имаше стари надгробни паметници, много от които бяха разположени върху затревения торф. Надписите по тях бяха станали почти нечетливи. Вратата на църквата беше от дърво, почерняло от времето и твърдо като стомана. Освен това беше заключена.

— Мога ли да ви помогна?

Гласът, който зададе този въпрос, имаше чист девънски акцент и сякаш идваше от една отминала, по-спокойна епоха. Обърнах се и видях възрастна жена, застанала до портата на черковния двор. Беше облечена е яке и вълнена пола, а изражението на лицето й беше едновременно любезно и бдително.

— Търся Софи Келър. Мисля, че живее в това село.

Тя се замисли и бавно поклати глава.

— Не, няма такъв човек.

— Това е Падбъри, нали така? — попитах аз, помислих си, че може да съм сбъркал селото.

— Да, но тук не живее никаква Софи Келър. — Изведнъж лицето й просветна. — Но има една Софи Траск. Да не би да сте сбъркали името?

Възможно беше Софи да си е сменила името или да се е омъжила, но по телефона тя не спомена подобно нещо. Нямаше да е лошо да проверя. Казах на жената, че може би съм се объркал, и попитах как да стигна до къщата.

— Няма как да я пропуснете — извика жената подире ми, докато се качвах в колата. — Търсете пещта.

Пещ? Това въобще не ми напомняше за онази Софи, която познавах, но скоро разбрах какво е имала предвид жената. Излязох от селото, отминах мястото, където преди малко бях обърнал, и на около четвърт километър пред мен, през клоните на голите дървета, видях извитата форма на пещта. Тя представляваше нисък, обърнат конус и бе построена от същите ръждиви на цвят тухли, от които беше изградена и къщата до нея. Изглеждаше така, като че ли всеки момент щеше да рухне. От едната й страна имаше паянтово скеле, което или е било използвано при ремонта й, или имаше за цел да я подпира.

Спрях пред обраслата с растителност ограда. Наоколо вече се здрачаваше, но прозорците на къщата не светеха. Който и да живееше тук, явно не си беше вкъщи. На един от дървените стълбове на вратата беше закачена съвременна табела с надпис Керамика „Траск“.

Когато я видях, бях готов веднага да си тръгна. Очевидно тук живееше някой друг. Но Софи ми бе казала, че живее в Падбъри, а според картата, в Дартмур имаше само едно село с това име. Тъй и тъй дойде чак до тук…