Чернооката блондинка [bg]

Млъквай, Марлоу, дрънкаш глупости!

— Имате и пиано — отбеляза Клеър.

Стоеше в ъгъла, старо пиано „Щайнуей“. Толкова бях свикнал с присъствието му, че бях престанал да го забелязвам. Тя прекоси стаята и вдигна капака.

— Свирите ли? — попитах.

— Малко — отново лекичко се изчерви тя.

— Изсвирете ми нещо.

Извърна се към мен и ме изгледа сепнато.

— О, не мога.

— Защо не?

— Ами би било малко… пошло. Освен това не съм достатъчно добра, за да свиря пред публика. — Затвори капака. — Пък и най-вероятно не е акордирано.

Отпих от уискито си.

— Да поседнем — поканих я. — Канапето не е толкова недружелюбно, колкото изглежда.

Седнахме. Тя кръстоса крака и облегна чашата на коляното си. Почти не беше близнала уискито. В далечината зави полицейска сирена. Запалих цигара. Има мигове, когато сякаш са те завели на ръба на скала и са те изоставили там. Прокашлях се, а после се наложи да го направя отново, защото наистина имах нужда. Чудех се откъде е научила адреса ми. Не помнех да съм ѝ го давал — защо изобщо да го правя? Почувствах се неловко. Може би заради онова зейнало пространство отвъд ръба на скалата.

— Знам, че майка ми е говорила с вас — каза Клеър. Отново се изчерви. — Дано да е минало добре. Тя е малко плашеща понякога.

— Допадна ми — признах. — Не бях сигурен откъде е разбрала за мен.

— О, Ричард ѝ е казал, разбира се. Долага ѝ всичко. Понякога имам усещането, че е женен за нея, не за мен. Какво ви каза, ако позволите да попитам?

— Позволявам. Искаше да разбере защо сте ме наели.

— Казахте ли ѝ? — извърна се тя притеснено. Измерих я с леден поглед и не отговорих. Тя сведе очи. — Извинявайте, беше глупаво от моя страна.

Изправих се, отидох до шкафчето с напитките и си налях още една чаша уиски. Не се върнах на дивана.

— Знаете ли, госпожо Кавендиш, малко съм объркан. Може би не трябва да го признавам, но е така.

— Никога ли няма да ме наречете Клеър? — попита тя и ме погледна с великолепните си очи, раздалечила мъничко своите примамващи за целувка устни.

— Опитвам се — уверих я.

Извърнах се и закрачих досущ като Бърни преди малко. Клеър ме наблюдаваше.

— Какво ви обърква? — попита тя накрая.

— Не мога да проумея. Не знам какво да мисля. Защо искате да открия Нико Питърсън? Защо сте толкова загрижена? От малкото, което узнах за него, изобщо не ми се струва ваш тип. А дори да сте били луда по него, не сте ли се разочаровали поне мъничко, че ви е измамил, инсценирайки смъртта си? Защо изобщо е трябвало да го прави? Защо му е да изчезва?

Отново застанах пред нея и я изгледах отгоре. Забелязах, че кокалчетата на ръката, с която държеше чашата, са побелели.

— Госпожо Кавендиш, трябва да ми помогнете, ако искате да продължа да го търся и да започна да ви наричам Клеър.

— С какво да помогна? — попита тя.

— С каквото се сетите.

Тя кимна разсеяно и отново огледа стаята.