![Грънчарското колело на рая [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/1/9/3/grncharskoto-kolelo-na-raya-bg-download.jpg)
Грънчарското колело на рая [bg]
- Автор: Гуин Урсула К. Ле
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Год: Аргус
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Социально-философская фантастика
Электронная книга - «Грънчарското колело на рая [bg]». Краткое содержание книги:
„Грънчарското колело на рая“ е поредният шедьовър на най-титулуваната жена в съвременната фантастика. Урсула Ле Гуин е постигнала силно въздействащ синтез от поетично въображение и научна достоверност, от разум и чувства“. „Ню Йорк Таймс“
В сградата на Института нямаше други хора.
Цял ден Хейбър се мъчи да открие Джордж Ор. Тъй като търсенето се оказа безплодно, а поради истерията и разрастващото се опустошаване на града, стана невъзможно да го продължава, той се качи в Института. Наложи му се по-голямата част от пътя да измине пеша и установи, че преживяването го е разстроило. Естествено, като човек с висок пост, с толкова много задължения, разполагаше с електромобил. Но акумулаторът се изтощи, а не успя да стигне до място за зареждане заради непроходимите тълпи по улиците. Трябваше да слезе и да ходи срещу навалицата, лице в лице с всички, там, сред тях. Тежко го понесе. Не обичаше навалиците. Но когато тълпите свършиха и трябваше да върви съвсем сам през огромните тревни площи, горички и алеи на парка, преживяването се оказа далеч по-лошо.
Хейбър смяташе себе си за вълк-единак. Така и не потърси съпруга или близки приятели, избра напрегната изследователска дейност, която се върши по време, когато другите спят, избягваше да се забърква в каквото и да било. В половия си живот се придържаше почти напълно към еднократно преспиване с полупрофесионалисти, понякога с жени, друг път с млади мъже; знаеше в кои барове, кина и сауни да отиде, за да намери онова, което търсеше. Получаваше го и отново изчезваше, преди той или другият човек да получат каквато и да е възможност да развият нужда един от друг. Ценеше своята независимост, свободната си воля.
Но установи, че е ужасно да си сам, съвсем сам в огромния и безразличен парк, да бърза, почти да тича към Института, защото нямаше къде другаде да отиде. Стигна до него, а той беше съвсем тих, напълно изоставен.
Г-ца Крауч държеше в едно от чекмеджетата на бюрото си транзистор. Взе го и го пусна да работи тихо, за да чува последните съобщения или, най-малкото, да чува човешки глас.
Тук имаше всичко, от което се нуждаеше: десетки легла, храна — автоматите за сандвичи и безалкохолни напитки за работещите нощем в лабораторията по сън. Но не усещаше глад. Вместо това бе изпаднал в апатия. Слушаше радиото, но не го чуваше, в самота нищо не изглежда истинско. Трябваше му някой, който и да е той, за да му говори, да му каже какво чувства, за да разбере дали въобще чувства нещо. Ужасът от самотата бе толкова силен, че едва не го прогони от Института и не го накара да се върне при тълпите, но апатията се оказа все още по-силна от страха. Нищо не направи, а нощната тъмнина се сгъстяваше.
От време на време червеникавото сияние над връх Худ страхотно се разливаше, сетне избледняваше. Нещо голямо се удари в югозападната част на града, която не се виждаше от кабинета му, и скоро облаците бяха осветени отдолу от синкав, ослепителен блясък. Хейбър се отправи навън, към коридора, за да види каквото може оттам, понесъл радиото със себе си. По стълбите се качваха хора, не ги беше чул. За момент просто се втренчи в тях.
— Д-р Хейбър — рече единият.
Оказа се Ор.
— Крайно време беше — продума Хейбър с горчивина. — Къде, по дяволите, ходиш цял ден? Хайде, идвай.
Ор куцаше; лявата страна на лицето му беше отекла и окървавена, устната му беше пукната и беше загубил половината от един преден зъб. Жената не изглеждаше толкова очукана, но беше по-изтощена — очите й бяха загубили израз, коленете й се подгъваха. Ор я накара да седне на кушетката в кабинета. Хейбър попита високо с лекарския си глас:
— Удар по главата ли е получила?
— Не. Отдавна сме на път.
— Нищо ми няма — изломоти жената, потрепвайки. Ор действаше бързо и загрижено: свали отвратително калните й обувки и я зави с одеялото от камилска вълна, поставено на леглото, при краката. Хейбър се почуди коя ли е, но само за момент. Отново започваше да се съвзема.
— Остави я да почива, ще се оправи. Ела, измий се! Цял ден те търся. Къде беше?