Обичай ближния си [bg]

— В гората ли?

— Да. В гората. Или в някоя нива. Лято е.

— В нивата ли… Лято ли е? Как се сети за нива?

— Както би се сетил всеки — каза бързо и неспокойно Елвира. — Сетих се, понеже е лято, скъпи, тогава именно се ходи по нивите.

— Не крий шишето! Няма да ти съсипя стаята! На нива ли каза? Лято ли?

— Да, лято, разбира се, скъпи. През зимата е много студено.

Щайнер наля чашата си.

— Как миришеш, да те вземат дяволите…

— Всички червенокоси имат еднаква миризма, скъпи.

Туптенето се усили. Стаята почна да се отдалечава.

— Нива… — каза бавно и завалено Щайнер, — нощен ветрец…

— Хайде да си легнем, скъпи. Съблечи се…

— Отвори прозореца.

— Прозорецът е отворен, скъпи. Ела, ще те направя щастлив.

Щайнер изпи чашата си.

— Била ли си някога щастлива? — попита той, втренчен в масата.

— Да, разбира се.

— Млъквай! И загаси лампата!

— Съблечи се най-напред.

— Загаси лампата!

Елвира го послуша. В стаята настъпи мрак.

— Легни си, скъпи.

— Не. Не искам да си легна. Не искам да легна, да ме вземат дяволите!

Щайнер пак си наля ракия с трепереща ръка. Главата му бучеше. Момичето пресече стаята, отиде до прозореца и се загледа навън. Бледото отражение на уличните лампи освети тъмните й рамене. Около главата й се виждаше нощното небе. Тя вдигна ръка към косите си.

— Ела — каза дрезгаво Щайнер.

Тя се обърна и тръгна тихо и безмълвно към него.

Беше като зряла нива, тъмна и неизповедима, с уханието и кожата на хиляди жени и на една-единствена.

— Мария — прошепна Щайнер.

Момичето се засмя тихо и нежно.

— Виждаш ли колко си пиян, скъпи… Аз се казвам Елвира…