Дама, поп, асо, шпионин [bg]

— Теди е старо, много старо приятелче. От старата гвардия в Цирка и същинска душица, не ме интересува, че е на деветдесет. Вече бил приключил с работата за деня и се прибирал към къщи, когато покрай него минала волгата на съветския посланик на път за церемонията по полагането на венци, а вътре били тримата аташета. Още трима следвали във втора кола. Един от тях бил Поляков и гърдите му били окичени с медали като коледна елха. Теди хукнал с фотоапарата си към Уайтхол и ги снимал през улицата. Боже мой, всичко беше на наша страна — времето било идеално, малко дъжд, а после прекрасно следобедно слънце, можел да заснеме усмивката на муха от триста метра разстояние. Увеличихме снимките и ето ти на — два медала за храброст и четири за участие в разни операции. Алекс Поляков беше ветеран от войната, но за седем години не го беше казвал на никого. Ох, колко се развълнувах! Дори нямаше нужда да проверявам операциите. „Тоби — казах му аз, защото веднага му се обадих, — слушай ме сега, гадно унгарско джудже такова. Това е един от случаите, в които егото надделява над конспирацията. Искам да ми обърнеш Алекс Александрович с хастара навън, никакви «само че» и «обаче», малкото предчувствийце на Кони се върна на бял кон.“

— Какво ти отговори Тоби?

Сивият шпаньол изпусна тежка въздишка и пак легна да спи.

— Тоби ли? — Кони изведнъж придоби много самотен вид. — А, Тони Дребосъка заговори пак като умряла риба и каза, че сега нали Пърси Алълайн е шеф на операциите. Работа на Пърси било да разпределя ресурсите, не негова. Веднага разбрах, че нещо не е наред, но реших, че е Тоби. — Тя млъкна. — Мътните го взели тоя огън — промърмори тя навъсено. — Само за миг да му обърнеш гръб и веднага загасва. — Тя беше загубила интерес. — Останалото го знаеш. Докладът стига до Пърси. „И какво от това? — казва Пърси. — Поляков е бил в руската армия. Това е доста голяма армия и не всеки, който е бил в нея, е агент на Карла.“ Много смешно. Обвини ме в ненаучна дедукция. „Кой го казва?“, попитах го аз. „Това изобщо не е дедукция — отговори ми той, — това е индукция.“ „Драги ми Пърси, къде си ги научил тези думи, звучиш като някакъв гаден доктор.“ Олеле, колко се ядоса! За да ме утеши, Тоби пуска хрътките по дирите на Алекс и не намират нищо. „Претърси дома му — казах аз. — Колата му, всичко! Организирай грабеж, обърни го с хастара наопаки, пусни подслушвачите! Инсценирай сгрешена самоличност, претърси го. Каквото и да е, но направи нещо, за бога, защото се обзалагам на една лира срещу една рубла, че Алекс Поляков ръководи английска къртица!“ Тогава Пърси ме вика при себе си, един такъв важен — пак с шотландския акцент: „Остави Поляков на мира. Избий си го от тъпата женска глава, разбра ли? Ти и твоят проклет Поля-не-знам-си-кой-си започвате да ме дразните, затова престани да се занимаваш с него“. Това беше последвано от много грубо писмо. „Разговаряхме и ти се съгласи“, с копие до онази крава. Аз написах най-отдолу: „Да, повтарям, не“, и му го върнах обратно. — Тя пусна отново фелдфебелския глас: — „Губиш усещане за пропорция, Кони. Време ти е да се върнеш в истинския свят“.