Скитник броди по света
- Автор: Гуляшки Андрей
- Год: 1983
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Скитник броди по света». Краткое содержание книги:
— Ти, богомилско семе, какво дириш тук? — учуди се до немай—къде старейшината. Разбира се, той не ме позна в тъмнината по лице, а по боя ми, нали стърчах над него с една глава, а пък той беше най—високият в село след мен.
— Дошел съм да се бия на туй място, при талигите и плетищата не ми харесва!
— Какви талиги и плетища са те патили?
Обясних му.
— Я гледай! — поклати глава старейшината. — Освен да брътви «Отче наш» и да разправя неврели—некипели за дявола и за силата му, той разбирал и от война!
Сега мисля, като се потапям в отдавна минали години и си спомням ония събития, че дяволът нарочно ще да ме е извел на оня насип, за да стигна до кладата на Монсегюр, а оттам — до ломбардските крушения на вярата ми, които жарят тоя час душата ми по—силно от монсегюрските пламъци. Той чака да чуе от мене, окаяния, разкаяние, горко разкаяние, за да грабне завинаги душата ми в своя власт!
Благословете и пощадете!
— Та дошел си при нас да се биеш, а? — засмя се старейшината с един глас, който беше толкова изпълнен с презрение, че ме сряза като нож. — Ами ти си още дете бре, я къш при полата на майка си! Остави ни таз секира и да те няма!
— Секирата си не давам никому! — настръхнах аз като куче, дето е срещнало на пътя си по—силно куче. — Нека да посмее някой да я вземе!
И стиснах държалята така, че дясното ми рамо изпука.
— Я го виж, палето му с пале! — засмя се пак старейшината, но тоя път в смеха му нямаше лошавината, с която ме посрещна.
— Посочи ми едно място, чичо Никодиме — подмазних му се, — и аз ще го браня от латинците със зъби и нокти!
Не знам дали го зарадвах, като му рекох «чичо», защото той дълго време сумтя и пристъпва от крак на крак. Православните не ни обичаха, а от старейшината добра дума не бяхме чули. Той не биеше и никого от нашите не беше изпратил във Филипополис на съд, но ругаеше яко и ни наричаше какви ли не.
— Като се инатиш и си решил да мреш доброволно, аз ще ти покажа място. Място има колкото щеш, войници няма!
Той ме улови за ръка и ме поведе по билото на наасина. Така стигнахме една падинка, там билото хлътваше малко, та се образуваше нещо като продълговата яма.
— Като викна «лягай», ще легнеш. Няма да шаваш, докато чуеш, че някой лази нагоре. — Старейшината ме натисна по рамото и аз усетих, че ръката му тежи като желязо. — Тогава ще се понадигнеш на лакът, за да разбереш откъде иде разбойникът. Ще го изчакаш да се доближи, пък тогава ще го фраснеш със секирата. И гледай да не е по кратуната, защото кратуните им са завардени с железни шлемове, ами между врата и рамото! Като свършиш работа, пак залегни. Разбра ли?
— Разбрах! — кимнах с глава, а кръвта бучи в ушите ми.
— Сега легни да си поспиш, тия свини няма да дойдат до съмнало!
Опънах се на тревата, но сън не ме хваща. Обърнах се на гръб, отгоре мигат звезди, някоя се отрони и се стопи в мрака. А щурците свирят, свирят и като че ли на света няма латинци. И изведнъж ми идва наум: ами утре кой ще изкара козите? Ние имаме две кози и те са ни всичко.
Събудих се призори, погледнах към равнината — нищо, като всеки път. Над Филипополис се стеле пушек, сякаш е под мъгла. Един старец носи хляб и чупи всекиму по комат.
Като изядох хляба, се огледах и видях, че съседите от двете ми страни са по на десетина крачки. Всеки от нас изглеждаше някак много сам. Място имаше за още сто души, а пие бяхме около трийсетина. Под насипа стояха десетина души по—възрастни, сред тях и старейшината. Разговаряхме. Не знам защо, сърцето ми се сви. «Няма да я бъде нашата! — помислих си. — Колко сме? А ония ще са цяла войска!»
Слънцето беше се вдигнало високо, когато ги съгледахме. Като че ли Хеброс идеше срещу нас, ама разлят, разлят, какъвто е наесен, и така святкаше на слънцето, че очите да те заболят.
— Облечени са в желязо, и те, и конете им, затуй святкат така, не бойте се! — извика старейшината и за голямо мое удивление така се разсмя, че ме побиха тръпки.
— Такива — с колец по главата! — извика моят съсед отляво. — На желязото дохак иде колецът!
— А бе ще ги брулим здраво, докато не ни смелят! — пак се разсмя старейшината и тоя път ми стана добре от смеха му. Сетне лицето му се опъна и той извика страшно: — Лягай! И никой да не шава, както сме си говорили!
Смъкнах се на тревата, но се подпрях с лакът, така че равнината да не изчезне от очите ми. Латинската войска се движеше равно и стройно, като по конец. Над редиците се развяваха сини, жълти, зелени знамена. Имаше и икони, извисени на високи пръти. Конниците не бяха по—малко от петстотин. Като стигнаха до средата на полето, една част от тях се отдели и все така стройно и като по конец тръгнаха да обхождат селото откъм гърба ни, където бяха нашите.