Кръвта на другите [bg]

„Няма да се намесвам. Винаги съм се пазел от политическото действие.“ Отказвах да хвърля в света, подобно на капризен бог, бремето на мрачната ми воля. Да се занимавам с политика, би означавало да сведа хората до уловимата им видимост, да се отнасям към тях като към слепи маси, запазвайки само за мен привилегията да съществувам като жива мисъл; но самата тази мисъл, за да захапе инертните тела, за да ги задвижи, трябваше да се е превърнала в механична, непрозрачна сила, в която вече нямаше да се разпозная. В изпълнена с шум и пушек стая щях да произнасям подбрани думи и да увличам към незнайни брегове хора, които не бях виждал никога; щях да използвам свободата си, за да стана съучастник в скандалната нелепост — нелепостта на това, което е, без да сме искали да бъде. „Не. Не мога да подтиквам страната си към война.“

— Пожелавам ви никога да не съжалявате за това — каза Блуменфелд.

А срамът вече заемаше мястото си. Налагаше се да свикна да живея с него, той беше новото лице на угризението. Можех да го прогоня от един ъгъл на живота си, да го излъскам, да го направя гладък и чистичък — веднага щях да го открия сгушен в друг ъгъл. Той винаги беше някъде. Без срам притисках Елен в обятията си, но свеждах чело пред горчивите усмивки на Мадлен; без срам гледах другарите от профсъюза, но устата ми пресъхваше, когато мислех за братята ни от Испания или Австрия.

— Прекалено се измъчваш — каза ми Елен.

От сутрешните вестници бях разбрал, че Австрия е анексирана. Когато Елен дойде да ме изчака на изхода на печатницата, не бях способен да говоря за друго. А не обичах да засягам тези въпроси пред нея. В подобни моменти тя ми изглеждаше чужда.