Кръвта на другите [bg]

— Ти нямаш никаква нужда от мен — каза тя. — Нищо от истинския ти живот не е свързано с мен.

— Човек може много да държи на някого, без да има нужда от него.

Стиснах ръката й, но тя я отдръпна.

— Чувствам се толкова излишна — каза тя.

Би трябвало да можех да й кажа: „Обичам те“. Но не смеех да я лъжа. Бях се заклел да я оставя свободна, а за да бъде свободна, трябваше да е наясно. И тя беше наясно с нежността ми и с безразличието ми. И влачеше като нелеко бреме тази любов, която не ми беше необходима.

— Сигурен ли сте, че не я обичате? — питаше ме Дениз.

— Това не е любов.

— Но може би вие не умеете да обичате другояче.

— Може би. Само че това не променя нищо. Не него тя нарича любов.

Това, от което Елен имаше нужда, беше да изпитвам същностна потребност от нея. Тогава тя би съществувала пълноценно, би била чудотворно оправдана, че е такава, каквато е, такава, каквато бих я обичал.

— Вие не искате да я обичате — каза Дениз и сви рамене. — И нарочно си вгорчавате живота. А една хубава любов не е чак толкова достойна за презрение.

Тя смяташе, че всички хора спонтанно се обичат един друг; изпитваше симпатия към всички; не подозираше, че някой може да не изпитва такава към нея. В суровото отношение на Марсел не искаше да види друго, освен желание да я дразни. Но Марсел не желаеше да я дразни. Марсел истински мразеше тази братска кошара, в която Дениз се правеше, че живее, този добре подстриган човешки рай, в който течаха пълноводни добродетели, в който заслугите, истината, красотата висяха от дърветата като златисти плодове. Аз също невинаги я одобрявах. Мразех да я чувам да пророкува за съдбата на света; това бе нейният начин да се освобождава от грижата за собствения си живот; от значение беше само всеобщият ход на историята.

— Не че е достойна за презрение. Но трябва да си способен на любов.

— Да — каза Дениз и на устните й се появи безмилостна усмивка. — Питам се на какво е способен Марсел. Вие поне действате, имате другари. Докато той… Не мислите ли, че не е съвсем в ред?

Тя ме погледна с тревожна подозрителност. Марсел вече не правеше абсолютно нищо; дори се бе отказал да дялка бучки захар и да сплита въженца. Прекарваше цели дни навлякъл дебел пуловер и легнал във влажното си легло; от време на време се отърсваше и канеше приятелите си. Приемаше ни толкова весело, че ако не беше споделеното от Дениз, никога не би ми хрумнало, че е хронично начумерен. Забелязвах само, че има мании; ръцете му бяха вечно заети — или се вкопчваха в подлакътниците на креслото, или държаха кесийката му с тютюн, някоя ваза, портокал; винаги сядаше с гръб към стената. „Изпитвам ужас, когато зад мен няма нищо“, казваше той и се смееше. „Изпитвам ужас от нищото.“ Подът бе покрит с килимчета, с възглавници, животински кожи и на стените нямаше нито едно празно местенце; Марсел бе окачил пеперуди, миди, картинки с любовни сцени и цветни пощенски картички с лика на света Тереза от Лизийо с букет рози в ръце.