Кръвта на другите [bg]

— Знаеш ли, те разправят, че французите са големи мръсници — каза ми тя, като се върна.

Беше пролет. Вечер след работа се шляех с Елен по кейовете на Аниер; тя купуваше по ъглите на улиците букетчета теменужки; седнали пред халба бира с цвят на карамел, ние слушахме звънците в кината, които прозвучаваха под бледолилавото небе, призовавайки зрителите; двойки, напълно подобни на нашата, лениво се разхождаха в двете посоки по авеню „Клиши“. Неспокойно следях с очи тези мъже, който вкусваха с умиротворено сърце меката вечер. Нямаха вид на престъпници — вкусът на бирата и на тютюна, блясъкът на светлинните афиши, мирисът на младите листа, нищо от всичко това не изглеждаше виновно. Бяхме тук, окъпани от нежния парижки здрач, не правехме никому нищо лошо. Но бяхме и там, в Барселона, в Мадрид; не като безобидни минувачи, а като големи мръсници. Точно както на тези празнични улици, съществувахме и под черното небе, прорязвано от бученето на щуките; съществувахме в Берлин, във Виена, в концентрационните лагери, където евреите спяха по риза на подгизналата земя, в затворите, където гниеха активистите на социализма; бе упорито, смазващо съществуване, което съвпадаше с това на бодливата тел, на непробиваемите зидове, на картечниците и на гробовете. Безгрижните физиономии, озарени от усмивките ни, бяха за други хора олицетворение на нещастието.

— Представяш ли си! Работници, дребни чиновници, ето как се хранят във Франция! — каза Блуменфелд.

Гледаше така скандализирано мазните наденички, меко положени върху картофено канапе, че хапката, която преглъщах, ми приседна. Първия път също се случи на маса; тогава бях станал. „Ще печеля хляба си със собствени сили.“ Вървях по хладния булевард и подритвах един кестен, дълбоко вдишвайки въздуха, който смятах, че не съм откраднал от никого. „Собствени сили.“ Но с какво право в замяна на всекидневния ми труд получавах сочно говеждо, а не варени картофи с малко маргарин? Не исках да се възползвам, благородно се бях отказал от бащиното наследство и все пак се наслаждавах безскрупулно на благополучие, което в очите на изгладнелите нации се превръщаше в алчност и потисничество. „Да не мислиш, че има справедливи ситуации?“ Марсел бе прав. Бях избягал от къщи — къде можех да избягам сега? Угризението бродеше навсякъде, на всеки кръстопът; носех го, залепнало на кожата ми, интимно и издръжливо. Чувствах се подобен на майка ми; и аз като нея отривах стените, бягах от погледите, в които би се отразил истинският ми образ — на мръсен французин, егоистичен, преял французин.