Кръвта на другите [bg]

— Но защо е нещастна? — попита Марсел. — Човек може да мине без толкова неща. Аз например спокойно минавам без уиски…

— Това си е твоя работа. Нямаш право да я замерваш със своя морал. Опитваш се да се добереш до твоето съществуване, не до нейното. Това е изживяване, което има смисъл само за теб. В края на краищата — казах накрая леко ядосан — не можеш да изискваш от Дениз да прекарва дните си в докосване на предмети.

Той се разсмя, без да отговори.

— Уверявам те, че си играеш на отмъстител. Можеш да кориш Дениз. Но никой не ти е възложил да я наказваш.

Той си подхвърляше една ябълка.

— Горката тя! Ако не съществувах аз, земята щеше да е такъв прекрасен замък от розова захар. — Усмихна ми се. — В края на краищата не мога да си тегля куршума заради нея.

— Можеш поне да й осигуриш малко материален комфорт.

— Да печеля пари? — възкликна Марсел. — Ако това ще ти достави удоволствие, нямам нищо против да спечеля малко пари. Защо не? — Той подхвърли ябълката и я улови. — Рокли за Дениз, чистачка, красиви килими. Защо пък не?

Хубава пледоария бях изнесъл. Добри съвети давах. Но какво щях да отговоря на Марсел, ако ми беше казал: „Ами ти? Мислиш ли, че си направил Елен щастлива?“. Бе изминало доста време. Тя ставаше жена. Вече не се задоволяваше да обича без надежда за взаимност. Не ме упрекваше, но често беше тъжна. В някои дни си казвах колко е абсурдно, че не мога да й доставя радостта, която би изпитала, ако й кажех думата, която не й казвах.

— Ще споделя с теб нещо — каза тя, — но обещай да не се сърдиш.

Седяхме на брега на Сена, на малкото островче с кучешкото гробище; Елен харесваше това място.

— Казвай.

Беше през август, една неделя; тя носеше най-хубавата си рокля, рокля от креп-имприме, чийто десен сама бе измислила; беше розова със сложна плетеница от пагоди и китайски шапки. Лицето й, вратът й, ръцете й бяха станали златисти от слънцето. Гледаше ме и се усмихваше колебливо.

— Ами, значи, вчера сутринта леля Гранжуан ми предложи да замина с нея за Америка. — Елен отклони поглед. — Отказах й.

— Елен! — Хванах я за рамото. — Но това е нелепо. От три години очакваш подобна възможност. Още довечера й се обади.

— Не — каза тя и ме погледна. — Моля те. Не мога да приема. Ще трябва да остана поне една година. Дори всъщност ще трябва да се установя там. Предлага ми да основа филиал и да го ръководя. — Тя поклати глава. — Не искам.

— Припомни си договора ни — казах. — Не трябва да пропускаме никакъв шанс заради нашата връзка. Замини поне за една година. Помисли, толкова искаш да пътуваш!

— Една година без теб! — каза тя.