Кръвта на другите [bg]

— Знаеш ли — казах, — започнал съм да държа на теб много по-силно, отколкото смятах, че съм способен. И съм страхотно доволен, че няма да заминеш.

Тя прехапа устни. Заболя ме от учудването й.

— Наистина ли? — попита.

— Съвсем наистина.

Погледна ме с блеснали очи, а аз, трогнат, съзерцавах тази предизвикана от мен радост. Кое всъщност бе вярно? И какво значение имаше истината?

— Но защо не се ожениш за нея? — каза майка ми.

Бях й представил Елен и от време на време двете пиеха заедно чай в стаята ми. Елен намираше майка ми за внушаваща респект; майка ми смяташе Елен за „млада“, но я ценеше.

— Не съм влюбен в нея — отвърнах.

— Тогава не е трябвало да влизаш така в живота й.

— Тя пожела. Казва, че изборът е неин, че е свободна да избира.

— Да, прекрасно е да оставяш хората свободни — въздъхна майка ми.

Тя бе оставила Елизабет и Сизон да се омъжат, без да се намесва; бракът на Елизабет вървеше зле, този на Сизон вървеше добре; и майка ми не знаеше кое от двете семейства я натъжава повече.

— Ти винаги правеше така — казах, — и беше права.

— А! Чудя се дали е така — усъмни се тя. — Каквото и да правиш, винаги носиш отговорност.

Виждах руменото лице, решителния поглед. „Вие избирате.“ Но какъв избор й бе отреден? Можеше ли да избере да я обичам? Да не съществувам? Да не ме е срещала? Да я оставя свободна, пак означаваше да взема решение вместо нея; да остана бездеен, покорен пред нейната воля, означаваше да създам по своя воля ситуация, която тя не би могла да не приеме. Беше завързана с покорните ми ръце, затворена в безрадостната си любов. Не по своя и не по моя воля.

— Какво да ти кажа? Тя не би приела да се оженя за нея без любов. Трябва ли да я лъжа?

— А! Не мога да ти давам съвети — каза тъжно майка ми.

Когато бяхме малки, тя ни учеше упорито да не лъжем. Но и тя вече не беше сигурна в нищо — нито в благоразумието, нито в милосърдието, нито в истината. Защо да не лъжем? Лека-полека мисълта си пробиваше път в съзнанието ми. Ако не мога да те оставя свободна, ако самото ми съществуване е принуда за теб, защо поне да не овладея положението, което ти налагам? Принуждаваха ме да решавам вместо теб — ами хубаво! Ще решавам, както ми диктува сърцето. Исках да те обичам — обичах те; исках да бъдеш щастлива — ще бъдеш щастлива чрез мен. В крайна сметка лъжата беше единственото оръжие, което ми позволяваше да се опълча на измамната сила на действителността. Защо да стоя пред теб заинатен, глупав, безсърдечен, такъв, какъвто бях въпреки волята си? Можех да си изобретя думи, жестове и да заблудя съдбата ти.

Онази вечер над Париж духаше празничен вятър, хората пееха и се усмихваха един на друг, влюбените се прегръщаха — бяхме дали Чехословакия на Германия и си казвахме, че сме обявили мир на света.