Кръвта на другите [bg]

Замълчахме. Навсякъде се сблъскваше с това мълчание. Освен когато беше с комунистите.

— Какво всъщност очаквате от нас? — попита Ланфан.

— Ако организирате митинги и кампания в пресата, за да информирате другарите си какво става у нас, бихте могли да повлияете на общественото мнение.

— Но да подтикваш една страна към война, е сериозна работа — казах.

— Така е — подкрепи ме Готие. — Впрочем все още не е изгубена надеждата за мирно решение.

— О, анексирането на Австрия ще бъде съвсем мирно. Нацистите без проблеми ще вземат властта. Те са навсякъде. — Гласът на Блуменфелд трепереше. — Шушниг им дава страната парче по парче. Знам от сигурен източник, че е готов да подпише нов договор с тях. Хитлер трябва да каже само една дума. — Той отново ни изгледа с покруса и гняв. — Само Франция може да го възпре.

— Франция не може да си позволи лукса да участва във война — каза Готие.

— И ще съжалява за това — каза Блуменфелд. — Мислите, че Хитлер ще се задоволи с Австрия? Ще видите. И на Франция ще й дойде редът.

Готие студено изгледа Блуменфелд.

— Кой може да попречи на една страна да се самоубие? — каза той. — Всичко, което ни разказахте, е историята на едно самоубийство.

Беше толкова уверен в своя пацифизъм, толкова сигурен в себе си. „Аз съм пацифист.“ Беше се определил веднъж завинаги и можеше да действа само в съгласие със себе си, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Без да гледа пред себе си. Сякаш пътят бе окончателно прокаран. Сякаш бъдещето не беше тази зейнала пустота.

— Самоубийството винаги е малко или повече убийство — казах.

— А! Така ли мислите? — учуди се Блуменфелд.

За първи път по време на срещата Марсел си отвори устата. Усмихна се и каза:

— Той винаги е бил убеден, че всеки наш жест е убийство.

Беше убийство. По онова време и през цялата следваща година прекарах много безсънни нощи. Кампания в пресата, митинги, стачки. Пол от своя страна също не ми даваше мира. „Войната ще означава края на фашизма.“ Можехме ли да останем със скръстени ръце пред окървавената Испания, пред погромите, който мърсяха Германия, пред кафявия прилив, който давеше Австрия? Под студения и отчаян поглед на Блуменфелд изпитвах срам, но срамът не беше аргумент; по напуканите и кървави бойни полета стенанията на ранените ме изпълваха с безмилостен ужас. От другата страна на Пиренеите испанските трудещи се падаха под фашистките куршуми, но можех ли да изкупя кръвта им с цената на живота на французите, с цената на един-единствен живот, който не е моят? Евреите мряха като мухи в концентрационните лагери, но имах ли право да разменя техните трупове срещу невинните тела на френските селяни? Можех да платя с тялото си, с кръвта си; но другите хора не бяха разменни монети за моя собствена употреба; коя суверенна мисъл би си позволила да ги сравнява, да ги брои, да претендира, че познава точната им мярка? Дори някой бог би се провалил в подобно самонадеяно начинание. Хората не бяха нито пионки, нито залози, нито сили за овладяване; всеки носеше своята истина дълбоко в себе си, на тайно и недостъпно място; онова, което му се случваше, принадлежеше само нему; никаква компенсация не бе възможна, никога. Радостните усмивки на Елен не бяха неутрализирали обидата на Мадлен, не бяха облекчили раната от изгорено, нанесена от врялото олио. Нищо не можеше да заличи смъртта на Жак, никакво ново раждане нямаше да замести отнетия живот, единствения му живот. Нямаше такава точка на света, където биха могли да се помирят тези абсолютно разделени съдби.