Кръвта на другите [bg]

— Кажи сега, за какво искаше да говорим?

Тя ме погледна невъзмутимо и каза:

— Но за всичко това.

Разсмях се.

— Толкова ли присърце го вземаш?

— А! Ти не разбираш. Имам нужда от помощта ти. Ти познаваш сума ти хора в компартията, те все някак ще ме прекарат през границата. Сама никога няма да успея.

— Искаш да отидеш в Испания?

— Искам да се запиша в милицията. Защо не? Тук като че ли върша някаква работа.

Бе способна наистина да го направи. Сърцето ми се сви от страх.

— Но това е нелепо, нямаш никаква причина.

— Не са ми нужни много причини. Животът не струва чак толкова скъпо.

— Това е просто приумица.

Тя ме погледна уморено.

— Не съм дошла да ти искам съвет, а услуга. Ще ми я направиш ли, или не?

Поколебах се.

— Странна услуга. Как смяташ, че ще се чувствам, ако там ти се случи нещо лошо?

— Освобождавам те от всякакво угризение. — Тя се усмихна. — Впрочем и тук може да ми се случи нещо лошо.

— Да нямаш неприятности?

— Нямам неприятности. Искам да замина.

Не се надявах да изтръгна повече.

— Ще видя какво мога да направя — казах.

Не беше трудно. Трябваше само да се обърна към Пол или към Бургад. Трябваше само да не се обръщам към тях. Бяха го поставили в спалнята му, проснат върху леглото със свещи и цветя навсякъде наоколо; приличаше на восъчен манекен, обезпокоителен манекен, изработен за някаква сюрреалистична изложба. И Марсел го гледаше. Все същата история. Защото съществувах. Дали не можех да се преструвам, че не съществувам? Заличавам се от света, заличавам лицето си и гласа си, заличавам следите си и нищо не се променя; само на мястото ми остава една малка безобидна драскотина. Елен вече не е в плен на нещастната си любов, Мадлен не е загинала в Испания, земята е олекнала и вече не носи онзи товар, който е опънал тайните си нишки и ги кара да трептят, да пукат в непредвидимата далечина. Да се залича, да ме няма. „Няма да говоря с Пол.“ И в стаята с миризма на препарат против насекоми ще намерят на сутринта един пищен труп, наблъскан с кокаин.

Обля ме светлина. Няма да се заличиш. Никой няма да реши вместо теб, дори не съдбата. Решавай. Имаш тази власт — нещо, досега несъществуващо, внезапно избухва, само̀ в нищото, опряло се единствено на теб, и въпреки това разделено от теб с дълбока бездна, хвърлено през бездната без друго основание освен самото себе си, чието единствено основание е в теб.

Не искам. Не искам повече. Карат ги да работят в снега по платнен комбинезон, със сандали на краката. И ние казваме: „Добре. Нищо не можем да направим“. Но ако сградата се взриви, каква свежа групичка от трупове! Някъде има една жена, която спи; най-после е заспала, мислейки: той нищо не е направил, няма да е той. Но утре вечер ще е той. Заради мен. Да се залича. Да ме няма. Но дори да се убия, пак ще продължа да бъда. Ще бъда мъртъв. Те ще останат приковани към смъртта ми и в тази внезапно появила се на земята кухина ще затрептят и запукат хиляди непредвидени нишки. Бертие ще заеме мястото ми; или Ланфан. Все още ще съм отговорен за всички действия, които отсъствието ми ще направи възможни. Някой ще каже на Лоран: „Отивай. Не отивай“. Това ще е моят глас. Не мога да се залича. Не мога да се оттегля в себе си. Съществувам вън от себе си и навсякъде в света; няма и една педя от пътя ми, която да не навлиза в пътя на някой друг; няма никакъв начин на съществуване, който да ми попречи във всеки миг да преливам извън себе си. Животът, който тъча със собственото си вещество, показва на другите около мен хиляди непознати лица и властно преминава през съдбата им. Събудил се е, надява се. „Ще ме забравят.“ Животът му е пред него, толкова обширен. А аз съм там, близо до теб, която убих, зареждам пушките, които ще те убият утре. Не. Не искам. Да се откажем. Отказваме се, свеждаме глава; а там, на дъното на бъдещето, за всяка пощадена капка кръв толкова много пролята кръв. Да продължим.