Кръвта на другите [bg]

— Така е — казах. — Така е за всичко.

Бели страници, чието бъдеще беше изцяло в ръцете ми. Това беше само детска, ученическа мечта. Сега знаех. Нищо не е бяло освен отсъствието, невъзможното отсъствие. Да избереш. Срамния мир или кървавата война? Убийството или робството? Би трябвало първо да си избрал самите обстоятелства, при които се налага да избираш.

— Или пък сътворяваме само идеи, които не стигат до осъществяване — подзе Марсел и посочи един от окачените на стената предмети. — Виждаш ли това? Би трябвало самата форма да е от слама.

— Какво смяташ ще правиш? — попитах.

— Нищо повече. Да твориш, означава да направиш усилие, за да изразиш съществото си. Но първо трябва да съществуваш. А това е съвсем друга работа. Трябва да намериш начин да влезеш в контакт със съществуването. — Той завъртя глава надясно и наляво. — Виж, докосването е вече контакт.

— Не те е ли страх, че накрая ще ти доскучае?

Той се разсмя.

— Свикнал съм. Не е толкова скучно да скучаеш.

Горката Дениз! С каква усмивка я слушаше, когато говореше разпалено за Судетите и за Чехословакия. През този ден се бе върнала много развълнувана от един антифашистки митинг, където бе взела думата; в очите й имаше блясък, какъвто не бях виждал от години.

— Доволна е — каза Марсел. — Погледни я, мисли си, че е направила нещо.

Той постави голямата си лапа на рамото на Дениз със снизходително изражение. Дениз се стегна; погледът й угасна.

— Виждате ли — каза ми тя след малко, — ето така се държи с мен винаги. Задушавам се, когато съм с него. Задушава ме. — Гласът й трепереше. — С този безмълвен смях и тези очи, с които ме пронизва от сутрин до вечер. И мен ще подлуди.

— Е, да — казах, — предполагам, че не е лесно да се живее с него.

Дениз се загледа в нещо ужасяващо някъде далече.

— Дяволски трудно е.

Имаше дни. Имаше и нощи. Марсел често ми бе казвал, че понася съприкосновението с тяло само ако го приеме абсолютно като вещ. Минаваше много време, без да докосне Дениз, а когато я обгърнеше с мускулестите си ръце, сигурно ставаше още по-лошо.

— Защо не се опитате да не живеете заедно? Може би тогава нещата ще тръгнат по-добре.

— Да не живеем заедно? — Тя ме погледна объркано и направи усилие да си придаде сериозно и разумно изражение. — Но какво ще стане с него без мен? Не — добави тя живо. — Трябва да се освободя от него отвътре.

— Това е много по-трудно.

— Ще споделя с вас една тайна — усмихна се тя смутено. — Започнах да пиша роман.

— Така ли? — казах.

— Роман за него и за мен. Разбира се, без да назовавам нещата с точните им имена. — Тя стисна устни. — А! Ако успея да направя това! В известен смисъл Марсел е прав. С политическото действие наистина не правим нищо. Не намирате ли?