Кръвта на другите [bg]

— Значи, до сряда, става ли? — казах аз, подавайки ръка на Мадлен.

— Не. Не сряда. — Тя слагаше ръкавиците си със замислен вид. — В сряда излизам с Шарл Арно.

— Арно? — казах изненадано. — Пак ли се срещате?

— Ами да, от повече от месец. — Мадлен се усмихна разсеяно. — Той излиза от клиника. Минал е през детоксикация. Само че, за да понесе лечението, тайно се е наливал с перно. Което значи, че е напълно впиянчен.

Това беше единственото въздействие, което бях успял да окажа над Мадлен; бях й попречил да се вижда с този наркоман и да се дрогира с него. Колкото до пиенето, откакто се познавахме, къркаше умерено.

— Няма да започнеш отново — казах.

— Какво да започна?

— Да пиеш и всички онези идиотщини.

Тя ми хвърли ленив поглед.

— Какво ти пука?

Поколебах се. Можех да я хвана за ръката, да я отведа далече от входа на метрото, да поговоря с нея. „Не се муси. Историята с Елен не променя нищо между нас. Да започнем да се виждаме както преди. Зарежи този тип.“ Можех да настоявам, да я умолявам. Тя щеше да ме изслуша нехайно, но щеше да се развълнува от топлината в гласа ми. Бях сигурен, че ще ми се подчини. Само че си представях разстроеното лице на Елен. „Като си помисля, че те целува!“ Да се обвържа отново с Мадлен, би било предателство.

— О, не ми пука — казах.

Замълчахме, после попитах:

— Тогава в четвъртък, ако искаш.

— Нека е четвъртък.

Отдалечих се. Не бях доволен от себе си. „Не можех да постъпя другояче.“ Но това старо оправдание беше вече изтъркано. Не можех да постъпя другояче — и майка ми бе останала сама в ледените салони на големия апартамент; и Мадлен отново започваше да се дрогира. Не ставаше дума да се „постъпва“; грешката не беше в постъпките ми. Започвах да разбирам — тя беше тестото, от което бе замесено самото ми същество; бе равносилна на самия мен. За първи път помислих: може би няма изход.

Виновен, че говоря. Виновен, че мълча. Грешах, каквото и да направех. Въртях телеграмата в ръцете си. Пак се започваше, сигурен бях. Същата история. Моята история. „Какво иска от мен?“ През последния месец почти не я бях виждал; на два пъти бе минала през ресторанта, в който вечерях с Елен, и бе поискала с предизвикателна усмивка да й заема малко пари, „за да пийне“. Пиеше; спеше с Арно; дрогираше се. Влязох в кафене „Фурш“ със свито сърце. Дали другите хора тежаха по-малко от мен на тази земя? Или ги бе по-малко грижа за следите, които оставяха след себе си? Навсякъде забелязвах обезпокоителни знаци за присъствието ми. Или може би ми бе направена магия; всеки от жестовете ми, както и всеки от отказите ми съдържаше в себе си смъртна опасност. Мислех, че просто целувам Елен, а предавах Пол, оскърбявах Мадлен.

„Каква ли глупост е направила?“, мислех си, докато влизах в кафенето.

Мадлен небрежно пиеше шоколад и четеше вечерен вестник. Без дори да ми протегне ръка, сякаш идвах да седна до нея след десетминутно отсъствие, тя ми посочи една статия за войната в Испания.