Кръвта на другите [bg]
- Автор: де Бовуар Симона
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-418-3
- Переводчик: Росица Ташева
- Жанр: История
Электронная книга - «Кръвта на другите [bg]». Краткое содержание книги:
Погалих я по косите.
— Изобщо не изглеждаш доволна.
— А! Всичко е толкова глупаво! — каза тя. — Какъв смисъл има да не спиш с Мадлен, ако имаш желание да го правиш?
— Казах ти, че нямам желание.
— Да, но така би било по-добре за теб. — Тя преглътна сълзите си. — Толкова е глупаво. Най-добре да продължиш.
— Ще видя какво мога да направя.
— Не, моля те, не променяй нищо — каза тя с внезапна ярост. — Все ми е едно, не би могло да бъде другояче. — Тя закри лицето си с ръце. — О! Срам ме е!
Прегърнах я, но нямах какво да й кажа. Би трябвало дори да не ми е възможно да желая друга освен нея. Това, което тя бе способна да ми даде, би трябвало да мога да го получа само и единствено от нея. Само че цялата ми нежност не би стигнала, за да задоволя подобно желание. Разполагах само с действията си; бях това, което бях, въпреки нея, въпреки себе си. Нищо не можеше да се направи.
Бих искал все пак поне да й подаря един жест. „Ще поговоря с Мадлен.“ Но когато бях с Мадлен, гърлото ми се свиваше. Тя седеше срещу мен и с отсъстващ вид измъчваше с лъжичката си едно кафе със сметана, изцяло заета да не мисли за нищо, да не вярва в нищо. На дъното на съществото й се бяха наслагвали ден след ден нещастието, унижението, съжалението; една дума би стигнала, за да се разбърка тази тиня; нямах смелост да я произнеса. Когато се връщах при Елен, очите й питаха: „Каза ли й?“. Тъгата й бе основателна, озлоблението на Мадлен също. Как да избера? Сълзите на Мадлен или сълзите на Елен? Не бяха мои сълзи; как да сравня две чужди горчивини? И аз не бях Бог.
— Значи, до сряда, става ли? — казах аз, подавайки ръка на Мадлен.
— Не. Не сряда. — Тя слагаше ръкавиците си със замислен вид. — В сряда излизам с Шарл Арно.
— Арно? — казах изненадано. — Пак ли се срещате?
— Ами да, от повече от месец. — Мадлен се усмихна разсеяно. — Той излиза от клиника. Минал е през детоксикация. Само че, за да понесе лечението, тайно се е наливал с перно. Което значи, че е напълно впиянчен.
Това беше единственото въздействие, което бях успял да окажа над Мадлен; бях й попречил да се вижда с този наркоман и да се дрогира с него. Колкото до пиенето, откакто се познавахме, къркаше умерено.
— Няма да започнеш отново — казах.
— Какво да започна?
— Да пиеш и всички онези идиотщини.
Тя ми хвърли ленив поглед.
— Какво ти пука?
Поколебах се. Можех да я хвана за ръката, да я отведа далече от входа на метрото, да поговоря с нея. „Не се муси. Историята с Елен не променя нищо между нас. Да започнем да се виждаме както преди. Зарежи този тип.“ Можех да настоявам, да я умолявам. Тя щеше да ме изслуша нехайно, но щеше да се развълнува от топлината в гласа ми. Бях сигурен, че ще ми се подчини. Само че си представях разстроеното лице на Елен. „Като си помисля, че те целува!“ Да се обвържа отново с Мадлен, би било предателство.
— О, не ми пука — казах.
Замълчахме, после попитах:
— Тогава в четвъртък, ако искаш.
— Нека е четвъртък.
Отдалечих се. Не бях доволен от себе си. „Не можех да постъпя другояче.“ Но това старо оправдание беше вече изтъркано. Не можех да постъпя другояче — и майка ми бе останала сама в ледените салони на големия апартамент; и Мадлен отново започваше да се дрогира. Не ставаше дума да се „постъпва“; грешката не беше в постъпките ми. Започвах да разбирам — тя беше тестото, от което бе замесено самото ми същество; бе равносилна на самия мен. За първи път помислих: може би няма изход.
Виновен, че говоря. Виновен, че мълча. Грешах, каквото и да направех. Въртях телеграмата в ръцете си. Пак се започваше, сигурен бях. Същата история. Моята история. „Какво иска от мен?“ През последния месец почти не я бях виждал; на два пъти бе минала през ресторанта, в който вечерях с Елен, и бе поискала с предизвикателна усмивка да й заема малко пари, „за да пийне“. Пиеше; спеше с Арно; дрогираше се. Влязох в кафене „Фурш“ със свито сърце. Дали другите хора тежаха по-малко от мен на тази земя? Или ги бе по-малко грижа за следите, които оставяха след себе си? Навсякъде забелязвах обезпокоителни знаци за присъствието ми. Или може би ми бе направена магия; всеки от жестовете ми, както и всеки от отказите ми съдържаше в себе си смъртна опасност. Мислех, че просто целувам Елен, а предавах Пол, оскърбявах Мадлен.
„Каква ли глупост е направила?“, мислех си, докато влизах в кафенето.
Мадлен небрежно пиеше шоколад и четеше вечерен вестник. Без дори да ми протегне ръка, сякаш идвах да седна до нея след десетминутно отсъствие, тя ми посочи една статия за войната в Испания.