Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

Пред явното объркване на Алвин, Хилвар не успя да сдържи смеха си. Той тъкмо се канеше да предложи сам да поеме задачата по общуването, когато думите застинаха на устните му. В тишината на Шалмиран се раздаде зловещ и ясен звук — бълбукащият плясък на огромно тяло, изплуващо от водата.

За втори път, откакто напусна Диаспар, Алвин изпита желанието да се завърне у дома. После си припомни, че с такива мисли не се посреща приключение, и бавно, но решително тръгна към езерото.

Съществото, което сега изплуваше от тъмната вода, изглеждаше чудовищна жива пародия на робота, който продължаваше мълчаливо да ги обследва. Еднаквото равностранно разположение на очите не можеше да бъде съвпадение, възпроизвеждана бе дори формата на пипалата и малките членести крайници. Но приликата свършваше дотук. Роботът не притежаваше — и явно не се нуждаеше от тях — ивиците нежни перести ресни, разпенващи равномерно водата, многобройните тромави крака, върху които животното се прегърбваше над брега, или дихателните отвори, които хриптяха конвулсивно в редкия въздух.

Съществото остави по-голямата част от тялото си във водата — само първите десет стъпки от него се издигаха в явно чуждата среда. Целият звяр бе дълъг около петдесет стъпки и дори невежа в биологията би разбрал, че нещо в него е сериозно объркано. Той навяваше мисли за импровизация и небрежен замисъл, сякаш частите му са били изработени без особена координация и небрежно слепени една с друга, когато това се е наложило.

Въпреки огромните му размери и първоначалния си страх, щом разгледаха ясно езерния обитател, Алвин и Хилвар се освободиха от напрежението. Някаква чаровна недодяланост в съществото не им позволяваше да гледат на него като на сериозна заплаха, дори ако имаха някакъв повод да предполагат, че може да бъде опасно. Човечеството отдавна бе преодоляло детинския си ужас пред странната външност. Подобен страх не можеше да оцелее след първия контакт с приятелски настроени извънземни маси.

— Остави това на мен — спокойно каза Хилвар. — Свикнал съм да се занимавам с животни.

— Но това не е животно — шепнешком отвърна Алвин. — Сигурен съм, че то е разумно и притежава този робот.

— Може роботът да притежава него. Във всеки случай трябва да има много странен ум. Все още не долавям признаци за мисъл. Привет… но какво става?

Чудовището не бе помръднало. Изглежда, доста усилия му струваше да се задържа надигнато над ръба на водата. Но сред триъгълника от очи бе започнала да се оформя полупрозрачна мембрана — тя пулсираше, трептеше и скоро от нея долетяха звуци. Съществото явно се опитваше да проговори, но ниският, отекващ бръм не можеше да се свърже с членоразделна реч.

Болезнено бе да гледат този отчаян опит за общуване. Няколко минути съществото напразно се бори, внезапно то разбра, че е сгрешило. Пулсиращата мембрана се смали и честотата на звуците и се повиши с няколко октави, докато влезе в спектъра на нормалната реч. Сред нечленоразделните звуци започнаха да се оформят ясни думи. Сякаш съществото си припомняше речник, който е знаело отдавна, ала години наред не е имало възможност да използува.