Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

— Не, пътят е през планините, а там коли не могат да се движат.

Алвин преценяваше. Беше уморен, краката го боляха, а мускулите на бедрата му все още тръпнеха от непривичното напрежение. Изкушаваше се да остави всичко за друг път. Но друг път можеше и да няма.

Под бледата светлина на гаснещите звезди — колко ли от тях бяха догорели за милионите години, откакто съществуваше Шалмиран? — Алвин се бореше със съмненията и накрая реши. Нищо не се промени, планините все така бдяха над заспалата равнина. Но повратната точка в историята на човечеството бе дошла и отминала — човечеството се носеше към ново и необикновени бъдеще.

През тази нощ Алвин и Хилвар не успяха да заспят повторно. С първите лъчи на изгрева те напуснаха лагера. Целият хълма бе покрит с роса и Алвин се прехласна пред искрящите скъпоценности, натегнали по всяка тревичка и листо. Очароваше го шепотът на мократа трева покрай краката му, а когато се обръщаше назад, виждаше следата си, разтеглена по хълма като черна панделка сред блесналата земя.

Когато стигнаха покрайнините на гората, слънцето едва се надигаше над източната стена на Лис. Тук Природата отново бе пълновластен господар. Дори и Хилвар изглеждаше пообъркан сред исполинските дървета, които поглъщаха слънчевата светлина и хвърляха гъсти сенки върху преплетените храсти. За щастие коритото на реката от водопада — прекалено право, за да бъде естествено — течеше на юг и като се придържаха към него, те можеха да избегнат гъсталаците. Хилвар почти непрекъснато бе зает да следи Криф, който от време на време изчезваше в джунглата или стремглаво се плъзгаше над водата. Дори Алвин, комуто всичко изглеждаше тъй ново, усещаше, че по своя чар тази гора е далеч над малките култивирани горички на Северен Лис. Дърветата рядко си приличаха, повечето се намираха в различни стадии на регрес и с течение на вековете някои почти се бяха върнали до своите първични, естествени форми. Много от тях явно не произхождаха от Земята — вероятно не бяха и от Слънчевата система. Над по-малките дървета бдяха като стражи гигантски секвои, високи по триста-четиристотин стъпки. Някога ги наричаха най-стари на Земята — те и до днес бяха много по-стари от Човека.

Реката се разширяваше, от време на време тя се разливаше в езерца, сред които стърчаха малки островчета. Блестящи пъстри насекоми се стрелкаха напред-назад над водната повърхност. Въпреки командите на Хилвар, веднъж Криф се стрелна настрани, за да се присъедини към далечните си братовчеди. Мигновено го обви облак от лъскави криле и до брега долетя гневно бръмчене. Миг по-късно облакът сякаш избухна и Криф се завърна. Летеше почти над самата вода, толкова бързо, че почти се губеше от поглед. От този миг той се стараеше да бъде колкото може по-близо до Хилвар и никога не се отдалечаваше.

Привечер иззад дърветата почнаха да се мяркат върховете на планините. Реката, техният верен водач, сега течеше лениво, сякаш и тя усещаше края на пътуването. Но беше ясно, че не ще могат да стигнат до планините преди да се мръкне — до залеза имаше още време, ала в гората ставаше толкова мрачно, че бе невъзможно да продължават. Грамадните дървета тънеха в сянка и през листата нахлуваше студен вятър. Алвин и Хилвар спряха за нощувка край огромна секвоя. Върхът на короната и все още пламтеше под слънчевите лъчи.