Градът и звездите [The City and the Stars - bg]

— Съгласен съм, но те познавам достатъчно добре и зная, че алтруизмът не е главното ти качество. Трябва да имаш някаква друга причина.

Алвин се усмихна печално. Дори да не четеше мислите му — нямаше основание да предполага противното, — Хилвар несъмнено четеше свободно характера му.

— Твоят народ има изключителни духовни способности — помъчи се той да отклони разговора от опасната територия. — Мисля, че бихте могли да сторите нещо за робота, ако не за това същество.

Говореше тихо, за да не го чуят. Предпазливостта можеше да се окаже безполезна, но роботът не показа с нищо, че е доловил думите му.

За щастие, преди Хилвар да запита още нещо, полипът отново изплува от езерото. За последните няколко минути той се бе смалил и движенията му ставаха по-неуверени. Пред очите на Алвин се откъсна част от сложното му полупрозрачно тяло и после се разсипа на стотици дребни клетки, които бързо се разсеяха. Съществото се разпадаше пред тях.

Когато заговори, гласът му беше неясен, едва разбираем.

— Започвам нов цикъл — дрезгаво изхриптя то. — Не очаквахме толкова скоро… остават само няколко минути… не можем повече да се сдържаме.

Ужасени и замаяни, Алвин и Хилвар се вглеждаха в съществото. Макар и естествен, процесът не бе приятна гледка — разумно създание, изпаднало в предсмъртна агония. Мъчеше ги и неясно чувство за вина; глупаво бе да се тревожат след като нямаше значение кога започва новият цикъл, но двамата съзнаваха, че непривичното усилие и възбудата от тяхното присъствие са виновни за преждевременната метаморфоза.

Алвин разбираше, че ако не действуват бързо, шансът ще изчезне — може би само за няколко години, а може би за векове.

— Какво реши? — извика той. — Ще дойде ли роботът с нас?

Настъпи мъчителна пауза. Полипът се мъчеше да наложи волята си на разпадащото се тяло. Речевата диафрагма затрепери, но не издаде звук. Сетна, сякаш в отчаян прощален жест, той слабо размаха фините си пипала и отново ги отпусна във водата. Там те бързо се разпаднаха и течението ги отнесе навътре в езерото. За броени минути преобразуването свърши. От съществото останаха само частици, не по-големи от два-три сантиметра. Водата се изпълни със ситни зеленикави петънца — надарени със собствен живот и движение, те бързо се изгубиха в езерните простори.

Сега вълничките по повърхността бяха изчезнали напълно и Алвин знаеше, че равномерните пулсиращи удари в дълбините са притихнали. Езерото отново бе мъртво… или поне така изглеждаше. Но това бе илюзия, досега незнайните сили не бяха пропускали да изпълнят дълга си. Някой ден те отново щяха да се напрегнат и полипът щеше да се възроди. Явлението изглеждаше странно и удивително, но нима бе по-малко странна организацията на човешкото тяло — също огромна колония от отделни живи клетки.

Алвин отпъди тези мисли. Потискаше го чувството за провал, макар да не знаеше точно каква цел бе преследвал. Блестящата възможност бе отминала и можеше никога да не се повтори. Той мрачно гледаше към езерото и мина доста време, преди съзнанието му да осмисли какво говори спокойният глас на Хилвар край ухото му.