Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Исса също прескочи през процепа, успя и Кунеглас заедно с шестимата си копиеносци. Оцелелите Черни щитове избягаха към центъра на огнения лабиринт и ние ги последвахме. Заетият от някого меч в ръката на Артур отразяваше червените пламъци край нас. Артур ритна Ламрей и тя мина в галоп. Черните щитове разбраха, че ще ги настигнем, отстъпиха встрани и хвърлиха копията си, за да покажат, че няма да се бият повече.
Трябваше да обиколим половината кръг докато открием входа към вътрешната спирала. Проходът между вътрешния и външния огън беше близо тридесет крачки широк, достатъчно, за да можем да яздим без да бъде живи изпечени, но пространството вътре в спиралата бе по-малко от десет стъпки, а тук огньовете бяха най-големи. Затова всички колебливо се спряхме на входа. Все още не можехме да видим какво става вътре в кръга. Дали Мерлин знаеше, че сме тук? А Боговете? Погледнах нагоре, почти очаквайки да видя копие на отмъщението да лети към нас от небесата, но видях само гърчещия се балдахин от дим, който закриваше сипещите се като водопади светлини в небето, измъчено от огромните огньове.
И така, подкарахме конете из последната спирала. Яздехме упорито и бързо, галопирахме в стесняващите се завои между ревящите и подскачащи пламъци. Дим пълнеше ноздрите ни, искри обгаряха лицата ни, но завой след завой ние все повече се приближавахме към центъра на мистериите.
Шумът на огньовете заглуши стъпките на конете ни и скри пристигането ни. Мисля, че Мерлин и Нимю изобщо не знаеха, че техният ритуал скоро ще трябва да приключи, защото не ни видяха. Стражите в центъра на кръга обаче ни видяха, извикаха някакво предупреждение и хукнаха срещу нас, но Арту излезе от пламъците като демон с наметало от дим. Наистина от дрехите му струеше дим, когато той изкрещя предизвикателно и насочи Ламрей към набързо направената, недооформена стена от щитове на Черните щитове. Артур разби тази стена просто със скоростта и тежестта на кобилата си, а ние го последвахме, размахали мечове, и шепата Черни щитове се разбягаха.
Гуидър беше там. И Гуидър беше жив.
Двама Черни щитове го държаха, но като видяха Артур, пуснаха момчето. Нимю изпищя срещу нас и ни заля с проклятия, докато разплакания Гуидър тичаше към баща си. Артур се наведе и вдигна сина си на седлото със силната си ръка. После се обърна да погледне към Мерлин.
Мерлин, с лице обляно в пот, спокойно стоеше и ни зяпаше. Беше изкачил до средата на една стълба, облегната на бесилка, направена от два ствола, забити изправени в земята и свързани отгоре с трети ствол. Тази бесилка се намираше точно в центъра между петте огньове, образуващи средния кръг. Друидът бе с бяла роба и ръкавите на дрехата му бяха почервенели от кръв до лактите. В ръката си държеше дълъг нож, но на лицето му, кълна се, за миг се изписа истинско облекчение.
Малкият Мардок беше жив, макар че не му оставаше още дълго да живее. Детето вече беше голо, само една лента бе вързана през устата му, за да заглушава писъците. Той висеше, вързан за глезените за напречния ствол. До него, също вързано за глезените, висеше бледо слабичко тяло, което изглеждаше много бяло на светлината на пламъците, само дето гърлото на трупа бе отрязано почти до гръбнака и цялата кръв на мъжа бе изтекла в Свещения съд под него и все още течеше и се стичаше по почервенялата дълга коса на Гауейн. Косата бе толкова дълга, че падаше под златния ръб на сребърния Свещен съд на Клидно Ейдин. Само по тази дълга коса познах, че това беше Гауейн, защото красивото му лице бе нарязано и покрито с кръв, скрито в кръв, цялото в кръв.
Мерлин все още в ръка с дългия нож, с който бе убит Гауейн, изглеждаше онемял от нашата поява. Изразът на облекчение бе изчезнал от лицето му, което сега бе станало непроницаемо, а Нимю продължаваше да пищи срещу нас. Тя вдигна лявата си длан, онази с белега, който беше близнак на белега на моята лява ръка.
— Убий Артур! — кресна тя към мен. — Дерфел! Ти си ми дал клетва! Убий го! Не можем да спрем сега!
Внезапно пред брадата ми проблесна меч. Беше на Галахад, който нежно ми се усмихна.
— Не мърдай, приятелю — каза той. Галахад познаваше силата на клетвите. Знаеше също, че аз нямаше да убия Артур, но се опитваше да ме спаси от отмъщението на Нимю. — Ако Дерфел мръдне — викна той към Нимю, — ще му прережа гърлото.
— Прережи го! — изпищя тя. — В тази нощ умират кралски синове!
— Не и моят сина — каза Артур.
— Ти не си крал, Артур син на Утър — обади се най-сетни Мерлин. — Да не мислиш, че щях да убия Гуидър?
— Тогава защо той е тук? — попита Артур. Той държеше Гуидър с една ръка, а в другата беше меча, почервенял от отраженията на пламъците. — Защо е тук? — попита отново Артур с нарастващ гняв.