Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— И някои успявали да се избавят — добавих тихо, защото самият аз като малко дете бях хвърлен от друид в такава яма и се бях спасил като по чудо от оня ужас сред умиращи, изпочупени тела, заради което и Мерлин ме бе осиновил. Емрис не обърна внимание на думите ми.
— По други поводи, разбира се — продължи той, — се налагат някакви по-ценни жертвоприношения. В Елмет и Корновия все още говорят за жертвоприношението, направено по време на Черната година.
— И какво е било то? — попита Артур.
— Може да е само легенда — каза Емрис, — защото е станало върде отдавна, за да се помни точно.
Епископът говореше за Черната година, в която римляните завладели Инис Мон и така изръгнали сърцето на друидската религия — тъмно събитие, станало преди повече от четиристотин години.
— Но хората в ония райони все още говорят за жертвоприношението на крал Сефид — продължи Емрис. — Мина много време откакто Бализ ми разправи тази история, но той твърдо вярваше в нея. Сефид, разбира се, стоял начело на бритите срещу римляните и нямало никакви изгледи да доведе войната до победен край, затова пожертвал най-ценното което имал.
— И какво било то? — попита Артур. Бе забравил светлините в небето и не сваляше очи от епископа.
— Синът му, разбира се. Винаги така е било, лорд. Нашият собствен Бог пожертвал Своя Син, Иисус Христос, и дори поискал от Абрахам да убие Исаак, но после, разбира се, се отказал от това желание. Но Друидите на Сефид убедили краля да убие сина си. Било напразно, разбира се. Римляните убили Сефид и изклали цялата му войска, а после унищожили свещените горички на друидите на Инис Мон.
Усетих, че епископът се изкушава да добави някакви благодарности към своя Бог за това разрушение, но Емрис не беше Сенсъм, така че бе достатъчно тактичен да премълчи благодарностите си.
Артур се приближи към него и застана под аркадата.
— Какво става на оня хълм, епископе? — запита той с нисък глас.
— Как бих могъл да ви кажа, лорд — отвърна възмутено Емрис.
— Но смяташ, че там ще се извърши убийство.
— Мисля, че е възможно, лорд — нервно каза Емрис. — Дори много възможно.
— И кого ще убиват? — попита Артур и суровият му глас накара всеки в двора да отвърне очи от великолепните светлини в небето, за да подгледне към Артур.
— Ако става въпрос за старото жертвоприношение, лорд, върховното жертвоприношение — каза Емрис, — трябва да е син на владетеля.
— Гауейн, син на Будик — казах аз тихо, — и Мардок.
— Мардок ли? — извърна се Артур към мен.
— Дете на Мордред — отговорих аз, осъзнавайки изведнъж защо Мерлин ме бе питал за Сиуилог и защо бе взел детето на Мей Дун, и защо се отнасяше така добре с момчето. Защо не бях разбрал това по-рано? Сега изглеждаше толкова очевидно.
— Къде е Гуидър? — внезапно попита Артур.
Няколко мига всички мълчахме, после Галахад посочи към портата.
— Беше с копиеносците, докато ние вечеряхме.
Но Гуидър вече не беше там, не беше и в стаята, където спеше Артур, когато пребиваваше в Дурновария. Нямаше го никъде и никой не си спомняше да го е виждал след сдрачаване. Артур напълно забрави за вълбшебните светлини в небето, докато претърсваше двореца от мазетата до овощните градини, но нямаш и следа от сина му. Аз си мислех за думите на Нимю, когато бях на Мей Дун и тя настояваше да доведа Гуидър в Дурновария. После си спомних спорът й с Мерлин в Линдинис за това кой всъщност управлява Думнония. Не ми се искаше да вярвам в подозренията си, но не можех да ги крия.
— Господарю — хванах аз Артур за ръкава, — мисля, че е бил отведен на хълма. Не от Мерлин, а от Нимю.
— Той не е кралски син — каза Емрис много притеснено.
— Гуидър е син на владетел! — викна Артур, — Да не би някой тук да отрича това?!
Нямаше такъв и изведнъж никой не смееше да каже каквото и да било. Артур се обърна към двореца.
— Хигуид! Меч, копие, щит, Ламрей! Бързо!
— Лорд! — намеси се Кълхуч.
— Тишина! — викна Артур. Беше бесен и гневът му се стовари върху мен, защото аз го бях насърчил да разреши на Гуидър да дойде в Дурновария. — Ти знаеше ли какво ще стане? — попита ме той.
— Разбира се, че не, господарю. И все още не знам. Да не мислиш, че мога да сторя нещо на Гуидър?
Артур се втренчи в мен мрачно и се извърна.
— Вие няма защо да идвате — каза той през рамо, — но аз отивам на Мей Дун да намеря сина си.