Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Далечните светкавици избледняха и оставиха само големия огън зад укрепленията на Мей Дун да бушува. Тези пламъци трябваше да дадат знак на Боговете да излязат от безната на Анун, трябваше да стигнат в тъмнината между двата свята. Чудех се какво ли си мислеха мъртвите. Дали не се трупаха в цели пълчища около Мей Дун да гледат призоваването на Боговете? Представих си как отраженията на тези пламъци блещукат по остриетата на моста на мечовете и може би достигат до самия Отвъден свят и, да си призная, се уплаших. Светкавиците изчезнаха и като че ли нищо вече не се случваше, само огънят свирепо гореше, но всички ние, поне така мисля, знаехме, че светът трепери на прага на нещо ново.
После по някое време, докато часовете се нижеха, се появи и следващият знак. Галахад първи го забеляза. Той се прекръсти и се надвеси извън прозореца сякаш не можеше да повярва на очите си, после посочи с пръст високо над кълбата дим, който закриваше звездите като с воал.
— Виждате ли? — попита той и ние всички се надвесихм навън, за да погледнем нагоре.
И аз видях, че се бяха появили светлините на нощното небе.
Всички бяхме виждали такива светлини, макар и рядко, но тяхната поява точно тази нощ със сигурност бе многозначителна. Отначало имаше само мъждукаща синя мъгла в тъмното, но постепенно мъглата се сгъсти и стана по-светла, а от огъня се издигна червена завеса и докосна синята мъгла. Двете увиснаха като смачкан плат между звездите. Мерлин ми беше казвал, че подобни светлини са нещо обикновено в далечния север, но тези сега висяха на юг. После величествено и внезапно цялото пространство над главите ни бе залято от падащи сини, сребърни и ярко червени водопади… Всички излязохме на двора, за да виждаме по-добре, и стояхме поразени от страх и богобоязън докато небесата сияеха. От двора вече не можехме да виждаме огньовете на Мей Дун, но светлината от тях изпълваше южното небе, а над главите ни неземните светлини изписваха величествени аркади.
— Сега вярваш ли, епископе? — попита Кълхуч.
Емрис сякаш бе загубил дар слово, но после потръпна и докосна дървения кръст, който висеше на врата му.
— Ние никога не сме отричали съществуването на други сили — тихо изрече той, — Само дето вярваме, че нашият Бог е единственият истински Бог.
— А другите Богове какво са? — попита Кунеглас.
Емрис смръщи вежди, не му се искаше да отвръща най-напред, но после честността му го застави да говори.
— Те са силите на мрака, кралю-господарю.
— Силите на светлината, разбира се — каза Артур със страхопочитание, защото дори той бе впечатлен. Артур, който би предпочел Боговете изобщо да не се занимават с нас, сега виждаше тяхната сила в небето и бе изпълнен с удивление. — И какво ще стане сега? — попита той.
Беше се обърнал към мен, но отговори епископ Емрис.
— Ще има смърт, лорд.
— Смърт ли? — попита Артур, чудейки се дали е чул правилно.
Емрис отиде под сводовете на арките сякаш се страхуваше от вълшебната сила, която проблясваше и се стичаше на ярки потоци между звездите.
— Всички религии използват смъртта, лорд — заяви той педантично, — дори нашата вярва в жертвоприношението. Само че в християнската вяра Божият син е убит, за да не трябва повече никой никога да загива на олтара, но не мога да се сетя за нито една религия дето да не използва смъртта като част от своите мистерии. Озирис бил убит — рече Емрис и изведнъж осъзна, че говори за култа към Изида, разрушил живота на Артур, и побърза да продължи с нещо друго, — Митра също умира и неговият култ изисква смъртта на бикове. Всичките ни Богове умират, лорд — каза епископът — и всички религии с изключение на християнството пресъздават тяхната смърт като част от своя култ.
— Ние християните стоим над смъртта и вярваме в живота — каза Галахад.
— Слава на Бога, така е — съгласи се Емрис и се прекръсти, — но Мерлин не е християнин.
Светлините в небето станаха още по-ярки — огромни цветни завеси, през които подобно на нишки в гоблен преминаваше и проблясваше бяла светлина.
— Смъртта е най-могъщата магия — продължи епископът с укоризнен тон. — Един милостив Бог не би позволил това и нашият Бог сложи край на тази магия със смъртта на собствения си син.
— Мерлин не използва смъртта — ядосано извика Кълхуч.
— Напротив — тихо възразих аз. — Преди да отидем да търсим Свещения съд той направи човешко жертвоприношение. Сам ми каза.
— Кого? — остро запита Артур.
— Не знам, господарю.
— Сигурно си е измислял — каза Кълхуч, забил поглед в небето, — той обича да си измисля.
— По-скоро е казал истината — обади се Емрис. — Старата религия иска мноо кръв, обикновено човешка. Знаем толкова малко за нея, разбира се, но помня, че старият Бализ ми разправяше, че Друидите много обичали да убиват хора. Обикновено затворници. Някои били изгаряни живи, други бли хвърляни в ями на смъртта.