Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
За първи път Мерлин нямаше какво да каже. Отговори Нимю.
— Той тук, Артур син на Утър — злобно изсъска тя, — защото смъртта на това нещастно същество може да не е достатъчна.
Тя посочи към Мардок, който безпомощно се гърчеше увиснал на въжето.
— Той е син на крал, но не е законния му наследник.
— Значи Гуидър щеше да умре, така ли? — попита Артур.
— И да оживее отново — войнствено каза Нимю. Трябваше да крещи, за да надвика яростно бучащите огньове. — Не познаваш ли силата на Свещения съд? Поставяш мъртвите в казана на Клидно Ейдин и мъртвите тръгват отново, дишат отново, живеят — тя крачеше към Артур и в окото й блестеше лудост. — Дай ми момчето, Артур.
— Не.
Артур дръпна юздите на Ламрей и кобилата отскочи от Нимю. Нимю се обърна към Мерлин.
— Убий го! — изпищя тя, вдигнала пръст към Мардок. — Можем поне с него да опитаме. Убий го!
— Не! — викнах аз.
— Убий го! — изкрещя отново Нимю и понеже Мерлин не мръдна, тя затича към бесилката. Мерлин сякаш се бе вкаменил, но тогава Артур обърна Ламрей и подгони Нимю. Остави кобилата да я блъсне и Нимю се строполи на земята.
— Остави детето да живее — каза Артур на Мерлин. Нимю се опитваше да го докопа с орловите си нокти, но той я отблъсна от себе си. А когато тя пак се върна, цялата настръхнала срещу него, той замахна с меча към главата й и тази заплаха я усмири.
Мерлин вдигна светлото острие на ножа близо до гърлото на Мардок. Друидът изглеждаше почти нежен, независимо от погизналите му в кръв ръкави и дългия нож в ръката му.
— Мислиш ли, Артур син на Утър, че можеш да разгромиш саксите без помощта на Боговете? — попита той.
Артур сякаш не чу въпроса му.
— Отрежи въжето — заповяда той.
Нимю се обърна към него.
— Искаш ли да бъдеш прокълнат, Артур?
— Аз съм прокълнат — отвърна й той мрачно.
— Нека момчето да умре! — викна Мерлин от стълбата. — Той не ти е никакъв, Артур. Извънбрачно дете на крал, копеле, родено от курва.
— Нима аз съм нещо друго? — викна Артур. — И аз съм извънбрачно дете на крал, копеле, родено от курва.
— Той трябва да умре — каза търпеливо Мерлин, — и неговата смърт ще доведе Боговете при нас, а когато Боговете дойдат, Артур, ще поставим тялото му в Свещения съд и ще го върнем към живота.
Артур вдигна ръка към ужасяващото безжизнено тяло на племенника си Гауейн.
— Не е ли достатъчна една смърт?
— Една смърт никога не е достатъчна — обади се Нимю. Тя бе заобиколила тичешком коня на Артур, за да стигне до бесилката и сега държеше главата на Мардок, за да може Мерлин да му пререже гърлото.
Артур подкара Ламрей по-близо до трите ствола.
— А ако Боговете не дойдат и след втората смърт, Мерлин — попита той, — колко още ще има?
— Колкото трябва — отвърна Нимю.
— И всеки път — Артур заговори високо, за да можем всички да го чуем, — когато Британия е в беда, всеки път, когато се появи враг, всеки път, когато има чума, всеки път, когато мъжете и жените са изплашени, ще увисваме деца на бесилката, така ли?
— Ако Боговете дойдат — каза Мерлин, — вече няма да има чума, нито страх, нито война.
— А ще дойдат ли? — попита Артур.
— Те идват! — изпищя Нимю. — Погледни! — и тя посочи нагоре със свободната си ръка. Всички погледнахме натам и видяхме, че светлините по небето избледняваха. Светло сините струи ставаха пурпурночерни, червените бяха размазани и неясни, а звездите отново светеха ярко отвъд изчезващите цветни завеси.
— Не! — зави Нимю. — Не! — и викът й се понесе в мрака като вопъл, който щеше вечно да звучи.
Артур бе закарал Ламрей до самата бесилка.
— Вие ме наричате Амхераудр на Британия — каза той на Мерлин. — Един император трябва да управлява или да престане да бъде император, а аз няма да управлявам страна, в която трябва да умират деца, за да спасяват живота на възрастните.
— Не ставай смешен! — запротестира Мерлин. — Чиста сантименталност!
— Исках да ме помнят като справедлив човек — каза Артур, — а вече има твърде много кръв по ръцете ми.
— Ти ще бъдеш запомнен — изплю се Нимю срещу него, — като предател, като разрушител, като страхливец.
— Но не и от потомците на това дете — каза Артур нежно, протегна се и отряза с меча си въжето, на което висеше Мардок. Нимю изпищя, когато момчето се строполи, и скочи срещу Артур, готова да издере очите му. Но Артур само замахна назад с плоската страна на меча и силно я удари по главата. Тя се завъртя замаяна. Ударът бе толкова мощен, че когато острието издумка по черепа на Нимю, всичко го чухме въпреки бушуващите пламъци. Нимю залитна с увиснала челюст и разфокусирано око и се срина.