Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Това трябваше да направи с Гуинивиър — изръмжа до мен Кълхуч.
Галахад бе напуснал поста си край мен, бе слязъл от коня си и сега освобождаваше Мардок от въжето. Махна и превръзката през устата му. Детето веднага запищя за майка си.
— Никога не съм могъл да търпя шумни деца — каза тихо Мерлин, после премести стълбата до въжето, на което висеше Гауейн. Бавно се изкачи по пречките. — Не знам — каза той, докато непохватно преместваше крак след крак, — дали Боговете са дошли или не. Вие всички очаквахте твърде много, а те може и да са тук вече. Кой знае? Но ние ще завършим без кръвта на детето на Мордред.
След тези думи той започна неумело да реже въжето, завързано за глезените на Гауейн. Тялото се залюля и подгизналата в кръв коса плясна в ръба на Свещения съд, а когато въжето се скъса, трупът тежко падна в кръвта, която оплиска Свещения съд чак до ръба. Мерлин бавно слезе от стълбата, после заповяда на Черните щитове, които бяха стояли отстрани, наблюдавайки спора, да донесат големите върбови кошници със солт, коит осе виждаха на няколко метра от нас. Мъжете изсипаха солта в Свещения съд, натъпквайки я плътно около измъченото голо тяло на Гауейн.
— И какво сега? — попита Артур и прибра меча в ножницата.
— Нищо — каза Мерлин. — Всичко свърши.
— А Екскалибур?
— Той е в най-южната спирала — вдигна ръка Мерлин, сочейки посоката, — макар че според мен ще трябва да почакаш докато огнънят угасне, ако искаш да си го вземеш.
— Не! — Нимю се бе свестила достатъчно, за да се противопостави. Изплю кръв, събрала се в устата от наранената й буза. — Съкровищата са си наши!
— Съкровищата — каза Мерлин уморено, — бяха събрани и използвани. Сега са нищо. Артур може да си вземе меча. Ще му трябва.
Мерлин се обърна и хвърли дългия си нож в най-близкия огън. После се извърна да гледа как двамата Черни щитове довършваха консервирането на Свещения съд. Солта стана розова щом покри ужасно осакатеното тяло.
— Напролет — каза Мерлин, — саксите ще дойдат и тогава ще видим дали тази нощ тук е имало вълшебство.
Нимю запищя срещу нас. Плака и бесня, плю и проклина, обеща ни смърт и разпиля душите ни във въздуха, в огъня, в земята и в морето. Мерлин не й обръщаше внимание. Нимю обаче никога не приемаше половинчатите работи, затова тази нощ тя стана враг на Артур. Тази нощ тя започна да мисли върху проклятията, които щяха да й помогнат да отмъсти на мъжете, дръзнали да спрат идването на Боговете на Мей Дун. Тя ни нарече разрушителите на Британия и ни обеща да разберем що е ужас.
Останахме на хълма до сутринта. Боговете не дойдоха, а огньовете горяха така свирепо, че едва на другия ден следобед Артур успя да си вземе Екскалибур. Мардок бе върнат на майка му, но по-късно чух, че през зимата умрял от треска.
Мерлин и Нимю взеха останалите Съкровища. Свещения съд с отвратителното си съдържание бе натоварен в една волска кола. Нимю вървеше напред, а Мерлин я следваше като послушен стар човек. Те взеха и Анбар, черния кон на Гауен, здрав и читав; взеха и големия щандарт на Британия. А къде отидоха, никой не разбра, но предположихме, че ще да е някъде на запад, в някое диво място, където през бурните зимни дни Нимю щеше да подготвя своите заклинания.
Преди да дойдат саксите.
Сега като гледам назад ми е странно да си спомням как Артур успя да настрои толкова хола срещу себе си. През лятото той бе разрушил надеждите на християните, а в края на есента унищожи мечтите на езичниците. И както винаги не разбираше защо го мразят.
— Какво друго ми оставаше да направя? — попита ме той. — Да оставя сина си да умре ли?
— Сефид така е направил — казах аз.
— И пак загубил битката! — остро ми отвърна Артур. Яздехме на север. Връщах се вкъщи, в Дун Карик, а Артур, заедно с Кунеглас и епископ Емрис отиваше да се срещне с крал Мюриг в Гуент. Тази среща бе единствено нещо, което имаше значене за Артур. Никога не се бе уповавал на надеждата, че Боговете ще спасят Британия от саксите, но смяташе, че осемстотин-деветстотин добре обучени гуентски копиеносци можеха да наклонят везните в наша полза. В онази зима главата му бе кипнала от смятане. Думнония, пресмяташе той, можеше да изкара на бойното поле шестстотин копиеносци, от които четиристотин бяха проверени в битка. Кунеглас щеше да доведе още четиристотин, Черните щитове щяха да бъдат сто петдесет и към това можехме да прибавим да речем стотина мъже без господари, които можеха да дойдат от Арморика или от северните кралства заради плячката.