Господарят на войната

— Мислеше, че ти ще управляваш Думнония като настойник на Мордред — отговори Сийнуин. — Имаше странната идея да отида с него в Брослианд и там да живеем като деца под слънцето, а ти щеше да останеш тук и да раззгромиш саксите — каза тя и се засмя.

— Кога ти предложи това?

— В деня, когато ти заповяда да отидеш при Аел. Сигурно си мислеше, че ще избягам с него докато теб те няма.

— Или се е надявал, че Аел ще ме убие — възнегодувах аз като си спомних обещанието на саксите да убиват всеки наш пратеник.

— След това той се чувстваше много неудобно — увери ме сериозно Сийнуин. — А ти няма да му казваш, че съм ти казала — настоя тя, аз й обещах и спазих обещанието си. — Наистина не беше сериозно — добави Сийнуин, завършвайки разговора. — Сигурно щеше да остане като гръмнат, ако се бях съгласила. Той ме попита, Дерфел, защото го боли, а мъжете като ги боли, действат, движени от отчаянието. Това, което той всъщност желае, е да избяга с Гуинивиър, но не може, защото гордостта не му позволява и защото знае, че ние всички се нуждаем от него, за да разгромим саксите.

Нуждаехме се от копиеносците на Мюриг, за да ги разгромим, но не знаехме как вървят преговорите на Артур с Гуент. Минаха седмици, а никаква вест не идваше от север. Един странстващ свещеник от Гуент ни каца, че Артур, Мюриг,з Кунеглас и Емрис разговаряли цяла седмица в Буриум, столицата на Гуент, но свещеникът не знаеше до какви решения са стигнали. Свещеникът беше дребен, мургав мъж с кривогледи очи и с брада, оформена с пчелен восък във вид на кръст. Беше дошъл в Дун Карик, защото в селцето нямаше църква, а той искаше да съгради. Подобно на другите пътуващи свещеници и този кръстосваше страната, придружен от жени. Неговите бяха три, всичките одърпани и скупчени около него. За пръви път чух за пристигането му, когато той започна да проповядва пред ковачницата край потока и изпратих Исса и двама копиеносци да го доведат горе в замъка. Нахранихме го с каша от покълнали ечемичени зърна, която той лакомо изяде като лапаше горещата смес в устата си и после съскаше и пръскаше слюнки, защото си бе игорил езика. По странната му брада полепнаха петна от кашата. Жените му отказаха да ядат, докато той не се наяде.

— Знам само, че Артур е заминал на запад, лорд — отговори той на нетърпеливите ни въпроси.

— За къде?

— Към Демеция, лорд. Да се срещне с Енгас Мак Ейрем.

— Защо?

Той сви рамене.

— Не знам, лорд.

— Крал Мюриг подготвя ли се за война? — попитах аз.

— Той е готов да защитава своята територия, лорд.

— А ще защити ли Думнония?

— Само ако Думнония признае единствения, истинския Бог — каза свещеника и се прекръсти с дървената лъжица, опръсквайки мърлявото си расо с ечемичена каша. — Нашият крал е ревностен християнин и няма да даде своите копия на езичници.

Той погледна към волския череп, прикован към една от покривните ни греди и направи отново кръстния знак.

— Ако саксите превземат Думнония — казах аз, — не след дълго същата съдба ще сполети и Гуент.

— Христос ще закриля Гуент — убедено заяви свещеникът. Той подаде купата на една от жените си, която обра с мръсния си пръст оскъдните останки. — Христос ще опази и вас, лорд — продължи свещеникът, — ако смирено сведете глава пред Него. Ако се откажете от вашите Богове и се покръстите, догодина победата ще бъде ваша.