Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
Той прекоси двора и отиде при слугата си Хигуид, който държеше Ламрей, а един коняр я оседлаваше. Галахд тихо последва Артур.
Признавам, че няколко секунди останах неподвижен. Не исках да мръдна. Исках Боговете да дойдат. Исках всичките ни тревоги да свършат с плясъка на огромните криле и чудото на Бели Маур. Исках Британия такава, каквато я искаше Мерлин.
И тогава си спомних за Даян. Беше ли моята най-малка дъщеря в двореца тази нощ? Душата й трябва да беше тук, на земята, защото беше Самейн, и изведнъж очите ми се изпълниха със сълзи, като си спомних агонията, която преживях по загубата на детето си. Не можех да стоя в двора на двореца в Дурновария докато Гуидър умираше, нито пък докато Мардок страдаше. Не исках да отивам на Мей Дун, но знаех, че няма да мога да погледна Сийнуин в очите, ако не направя нещо, за да предотвратя смъртта на едно дете, затова тръгнах след Артур и Галахад. Кълхуч ме спря.
— Гуидър е син на курва — изръмжа той тихо, та да не го чуе Артур.
Не ми се искаше да се караме за произхода на Артуровия син. Затова смених темата.
— Ако Артур отиде сам — казах аз, — ще го убият. На оня хълм има два отряда Черни щитове.
— А ако отидем и ние, Мерлин ще ни впише в списъка на враговете си — предупреди ме Кълхуч.
— Ако пък не отидем, Артур ще го направи.
Кунеглас дойде до мен и сложи ръка на рамото ми.
— Е?
— Аз отивам с Артур — отговорих му. Не исках, но не можех да постъпя по друг начин. — Исса! — викнах аз. — Конят ми!
— Ако ти отиваш — изръмжа Кълхуч, — май ще трябва и аз да дойда. Само за да съм сигурен, че няма да пострадаш.
И тогава изведнъж всички закрещяхме за коне, оръжия и щитове.
Защо отидохме? Толкова често съм мислил за онази нощ. Все още виждам проблясващите светлини, разтърсващи небето, и усещам миризмата на дим, която се носи от върха на Мей Дун и чувствам огромната тежест на магията, която притискаше Британия и въпреки това ние тръгнахме с Артур. Знам, че бях объркан в онази изпълнена с пламъци нощ. Бях разтърсен от сантиментални чувства заради смъртта на едно дете и от спомена за Даян и от чувството си за вина, защото аз бях настоял Гуидър да дойде в Дурновария, но над всичко бе моята любов към Артур. А любовта ми към Мерлин и Нимю? Предполагам, просто съм си мислел, че те нямат нужда от мен, а Артур имаше и в оная нощ, когато Британия бе хваната в капан между огъня и светлината, аз тръгнах да търся сина на Артур.
Бяхме дванадесет. Артур, Галахад, Кълхуч, Дерфел и Исса бяха от Думнония, а другите бяха от Поуис начело с Кунеглас. Днес, там, където все още разправят тази история, децата научават, че Артур, Галахад и аз сме били тримата опустошители на Британия, но ние бяхме дванадесет. Нямахме ризници, само щитовете, но всеки носеше копие и меч.
Хората отскачаха встрани по осветените от огньовете улици, щом чуеха тропота на конете ни. А ние летяхме към южната порта на Дурновария. Тя беше отворена. Така я оставяхме всяка година на Самейн, за да могат мъртвите да влизат в града. Наведохме се за да минем под гредите на портата и в галоп продължихме на югозапад през полето, пълно с народ. Хората зяпаха като омагьосани към врящата смес от пламък и дим, която струеше от върха на хълма.
Артур препускаше с ужасна скорост и аз се бях вкопчил за холката на седлото от страх да не падна от коня. Наметалата ни се вееха зад нас, ножниците се удряха в бедрата ни с ритъма на ездата, а небето над нас бе пълно с дим и светлина. Замириса ми на горящи дърва, и започнах да чувам пукота им още преди да бяхме стигнали до полите на хълма.
Никой не се опита да ни спре, като се заизкачвахме по склона. И яздихме необезпокоявани чак докато стигнахме сложната плетеница на лабиринта при портата. Артур познаваше укреплението, защото когато живееха с Гуинивиър в Дурновария, те често се изкачваха до върха през лятото. Така че той безпогрешно ни поведе по извиващата се пътека, където обаче трима копиеносци от Черните щитове се опитаха да ни спрат с насочени копия. Артур не се поколеба и да миг. Заби петите си назад, насочи дългото си копие и пусна Ламрей в бяг. Черните щитове отстъпиха встрани и с безпомощни викове изпратиха големите коне, които с тътен преминаха край тях.
Нощта вече беше само шум и светлина. Шумът бе предизвикан от мощния огън и сгромолясването на цели дървета в сърцето на гладните пламъци. Димът скриваше светлините в небето. От високите укрепления срещу нас викаха копиеносци, но никой не посмя да ни се противопостави, когато прекосихме вътрешната стена и се озовахме на върха на Мей Дун.
И там трябваше да спрем, не по волята на Черните щитове, а принудени от нетърпимата горещина. Видях как Ламрей отстъпва назад и се извива да е по-далеч от пламъците, видях как Артур се бе вкопчил в гривата й, видях и очите й, отразили червения огън. Сякаш хиляди ковачни пещи бълваха горещина; въздухът бе така нажежен, че всички ни накара да се отдръпнем и да се отдалечим. Нищо не можех да видя вътре в пламъците, защото центърът на Мерлиновата плетеница бе скрит от кипящите огнени стени. Артур срита Ламрей към мен.