Господарят на войната
- Автор: Корнуел Бърнард
- Серия: Arthur #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Господарят на войната». Краткое содержание книги:
— Да кажем хиляда и двеста души — заключаваше Артур, после в зависимост от настроението си увеличаваше или намаляваше тази цифра, а ако бе оптимистично настроен понякога се осмеляваше да прибави осемстотин воини от Гуент, което правеше общо две хиляди копия на наша страна. Но дори и тогава Артур се боеше, че няма да са достатъчни, защото предполагаше, че саксите могат да съберат още по-голяма войска. Аел можеше да събере най-малко седемстотин мъже, а той беше по-слаб от Сердик. По наши сметки копията на Сердик бяха поне хиляда, а до нас достигаха слухове, че Сердик купува и копиеносци от Кловис, кралят на франките. На тези наемници се плащаше в злато и освен това им беше обещано още злато след победата, която ще им осигури съкровището на Думнония. Нашите съгледвачи донесоха и вестта, че саксите ще изчакат с нападението до Еостр — техния празник на пролетта, за да дадат време на нови лодки да дойдат отвъд морето.
— Те ще съберат две хиляди и петстотин души — пресметна Артур, а ние щяхме да имаме само хиляда и двеста, ако Мюриг откажеше да воюва. Можехме да свикаме опълчението, разбира се, но кое опълчение щеше да устои срещу обучени воини, а срещу нашето опълчение щеше да застане сакският фирд.
— Значи без копиеносци от Гуент — мрачно отбелязах аз, — ние сме загубени.
Артур рядко се усмихваше след предателството на Гуинивиър, но сега се усмихна.
— Загубени ли? Кой казва това?
— Ти, господарю. Цифрите.
— Ти никога ли не си се бил и побеждавал, когато врагът те е превъзхождал по численост?
— Бил съм се, господарю, и съм побеждавал.
— Тогава защо да не можем да победим пак?
— Само глупакът търси битка с по-силен противник, господарю — казах аз.
— Само глупак търсел битка — повтори Артур раздразнен. — Да не би аз да искам да се бия напролет? Саксите искат да се бият и ние нямаме избор. Повярвай ми, Дерфел, аз нямам желание врагът да ни превъзхожда и каквото мога ще направя, за да убедя Мюриг да воюва, но ако Гуент не тръгне на война, ние ще трябва да се справим със саксите сами. А ние можем да ги бием! Повярвай в това, Дерфел!
— Аз вярвах в Съкровищата, господарю.
Той се изсмя подигравателно.
— Ето това е Съкровището, в което вярвам аз — потупа той дръжката на Екскалибур. — Вярвай в победата, Дерфел! Ако тръгнем срещу саксите като обречени, те ще нахранят вълците с нашите кости. Но ако тръгнем като победители, ще ги чуем да вият от страх.
Това бе красиво самохвалство, но да повярваш в победата бе много трудно. Думнония бе паднала духом. Бяхме загубили Боговете си и народът приказваше, че Артур ги е пропъдил. Той не бе само враг на християнския Бог, сега вече беше враг на всички Богове и хората, разправяха, че саксите са неговото наказание. Дори времето предсказваше бедствие, защото сутринта, когато се разделхме с Артур, започна да вали и като че ли имаше намерение никога да не спира. Всеки ден носеше нови сиви облаци, плъзнали ниско над земята, леден вятър и непрестанен дъжд. Всичко беше мокро. Дрехите ни, завивките ни, дървата за огъня, рогозките на пода, дори стените на къщите бяха напоени с влага. Копията ръждясаха на стойките си, складираното зърно прорасна или мухляса, а западният дъждът продължаваше безмилостно да ни залива с дъжд. Двамата със Сийнуин направихме всичко възможно да спрем течовете в Дун Карик. Нейният брат й бе донесъл от Поуис като подарък вълчи кожи и ние ги закачихме по дървените стените, но самият въздух под покривните греди като че ли бе мокър. Огньовете горяха мрачно и неохотно ни даряваха с измъчена топлина и много повече пушек, от който ни почервеняваха очите. И двете ни дъщери се държаха ужасно в началото на онази зима. Моруена, най-голямата, която обикновено е най-спокойното и доволно дете, стана свадлива и толкова упорито себична, че Сийнуин дори й посягаше.
— Липсва й Гуидър — каза ми Сийнуин после. Артур бе заповядал Гуидър да не се отделя от него, затова момчето бе тръгнало с баща си към Гуент.
— Трябва да се оженят догодина — добави Сийнуин. — Това ще я излекува.
— Ако Артур разреши на Гуидър да се ожени за ния, — отговорих аз мрачно. — Напоследък не ни обича много.
Когато Артур тръгваше към Гуент поисках да го придружа, но той категорично ми бе отказал. Преди си мислех, че съм най-добрият му приятел, но сега дори поздравът му към мен приличаше повече на ръмжене.
— Той мисли, че аз съм изложил на риск живота на Гуидър.
— Не е вярно — заспори Сийнуин, — Артур се отдалечи от теб още след оная нощта, когато той откри предателството на Гуинивиър.
— Защо трябваше това да промени отношенията ни?