Светлина в мрака
- Автор: Додд Кристина
- Серия: my first #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светлина в мрака». Краткое содержание книги:
— Никак нямаше да е добре.
— Радвам се, че сме на едно мнение. Сега, хайде. Той се наведе и вдигна нещо от пода до нея. — Панделката ти — каза той. Тя я взе и я сложи в джоба си.
На вратата плахо се почука и Уилям прошепна:
— Време е да напуснем това проклето място. — Той отвори рязко вратата и трима младежи полетяха вътре. — Ето го там — каза Уилям и посочи. После хвана Сора за ръка, изчака, докато те нахлуха в стаята и затвори вратата зад гърба им.
7.
Завъртане на ключа в ключалката, бърз поглед през процепа, и Уилям потри доволно ръце.
— Сега са на сигурно място.
Той поведе Сора през късия коридор, докато достигнаха до витите стълби на кулата. Като пъхна едната й ръка под мишницата си, а другата допря до стената, той добави:
— Поне докато не използуват свещника, за да счупят вратата. Стъпалата са неравни.
Той се спря, докато тя намери стъпалото, а след това я поведе бързо надолу, поддържайки едно равномерно темпо, така че тя да може уверено да го следва. Когато наближиха голямата зала, той забави ход.
— Ще отида да отмъкна малко хляб.
— Уилям!
— Искам да ме чакаш тук. Остани на площадката. — Той я заведе до стената и й подаде одеялата. — Чакай ме. Връщам се след минутка.
— Глупак — извика тя. — Да се махаме.
Уилям не обърна внимание на казаното, доверявайки се на инстинктите си. В главната кула не съществуваше никаква опасност, а една минута, отделена за подготовка, по-късно щеше да им е от полза.
— Стой! Кой… какво правите?
Уилям погледна слисан при тази заповед, изречена с разтреперан глас от единствения слуга в голямата зала. Дрипавите дрехи и мръсното лице не можеха да прикрият красотата на младия мъж. Висок и мускулест, той имаше онзи здрав вид, който караше жените да го гледат с копнеж, а мъжете да скърцат със зъби от ревност. Дълга, кестенява, лъскава коса ограждаше слабото му красиво лице. Лишената му от брада долна челюст стърчеше напред и изразяваше сила. Кожата му караше жените да мечтаят да я докоснат. Държеше в ръката си нож. Разтреперан, той се наведе напред и отново извика:
— Как излязохте?
В отговор Уилям изръмжа, а Сора излезе от своето скривалище.
— Брони!
Останалото, което тя каза, не можа да достигне до ушите на Уилям, изпълнени с бучене. Този миловиден младеж беше хленчещият страхливец от брега на реката, пазачът на Сора.
Той се обърна към Сора и видя, че докато говореше с Брони, на устните й грееше приятна усмивка. Тя обичаше този идиот! Лицето й изразяваше нежност и снизхождение. Уилям погледна към себе си, погледна големите ръце и здравото тяло на суровия войн и разбра, че слепотата наистина може да бъде благодат. Той вярваште на Сора, но, мили Боже! Този младеж беше в състояние да съблазни дори и светец!
— Послушайте, миледи — каза Брони. — Всичките ни безпокойства миналата нощ бяха напразни. Господарят е добре, просто чудесно.
— И зрението му се върна — предупреди го Уилям и видя как младежът скочи зад масата.
— Не е вярно! — възрази той.
— Вярно е — потвърди Сора. — Стана чудо.
— О, да, миледи. — Главата му нервно заподскача. Но какво от… — той повдигна глава.
— Лорд Артьр реши да ме пусне да си вървя. — Ехото се разнесе надолу по стълбите, разгласявайки неговата история. — И ми предложи да си избера кон от конюшните.
— И хляб и вино, Брони — допълни Сора.
— О, да — очите на Брони така се разшириха, че копринените му мигли се залепиха за веждите.
— И меч, Брони — подигра го Уилям.
Стреснат от ужасната неприязън на Уилям, момъкът се притисна още по-силно до масата.
— Лорд Артьр ще ми отреже ръцете. Не мога да ви дам меч и другите неща.
Като отметна черната си коса на раменете, Сора го успокои:
— Ние знаем, че не можеш. Стаята с оръжията е несъмнено под свода…
— Можем да разбием вратата — прекъсна я Уилям.
— Има… има един меч тук, на масата. Лорд Артър го остави, когато се качваше нагоре, но той трябва…
— Благодаря ти. — Уилям прескочи през масата и сграбчи меча. — Много добре — каза той.
— Но лорд Артър…
— Той ще се радва, че е могъл да услужи на стария си приятел. — Уилям измъкна меча от ножницата и го насочи застрашително към разтреперания слуга.
— Хляб, Брони! И вино!
Когато най-после Сора махна за довиждане на вцепененото от страх момче, те потеглиха с двата най-хубави коня от конюшните на Артър и с кожени дисаги, пълни с храна.
— Точно такъв пазач очаквах да има Артър. Готов да даде всичко, за да спаси кожата си — сподели Уилям, докато преминаваше по подвижния мост, хванал в ръка юздата на Сориния кон. След като препуснаха в галоп, Уилям промърмори: — Колкото по-бързо се махнем оттук, толкова по-спокоен ще бъда.