Градът на зверовете
- Автор: Алиенде Исабел
- Серия: Градът на зверовете #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Ема Барух
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Градът на зверовете». Краткое содержание книги:
— Аиа — поздрави пробно.
Една ръка запуши устата му и преди да започне да си дава сметка за това, което става, се усети вдигнат във въздуха за глезените и подмишниците. Започна да се мята и да рита с крака, но ръцете не го пускаха. Усети, че го удариха по главата — не разбра дали с юмруци или с камък, но му стана ясно, че ще е по-добре да се остави да бъде отведен, в противен случай щяха да го довършат като го зашеметят или като го убият. Помисли си за Надя и дали и нея я бяха отмъкнали със сила. Докато индианците го отнасяха, навлизайки в тъмнината като духове на нощта, му се стори, че чува някъде отдалече да го вика гласът на баба му.
Александър Колд усещаше силни болки в глезена на мястото на ужиленото от огнената мравка, където сега го стискаше ръката на единия от четиримата индианци, които го носеха във въздуха. Неговите похитители се движеха подтичвайки и на всяка крачка тялото на момчето жестоко се разклащаше; чувстваше болка в раменете, сякаш го разглобяваха. Бяха му свалили фланелката и му я бяха омотали около главата, така че да му закрие очите и да му задуши гласа. Едва можеше да диша, и главата му, където го бяха ударили, туптеше, но се успокояваше с това, че не бе загубил съзнание, което означаваше, че воините не го бяха ударили силно и не се опитваха да го убият. Поне засега… Стори му се, че изминаха много дълго разстояние, докато най-накрая спряха и го пуснаха да падне като чувал с картофи. Почти мигновено усети облекчение в мускулите и костите си, макар че глезенът му все още пареше ужасно. Не посмя да си свали фланелката, която покриваше главата му, за да не предизвика нападателите си, но тъй като след известно изчакване нищо не се случи, реши да я махне. Никой не го спря. Когато очите му свикнаха с бледата лунна светлина, се видя посред гората, проснат върху тюфлек от хумус, който покриваше земята. Наоколо, в тесен кръг, усети присъствието на индианците, макар че не можеше да ги види при толкова малко светлина и без очилата си. Сети се за своето войнишко швейцарско ножче и посегна скришом към колана, за да го потърси, но не успя да направи нищо: един здрав юмрук го сграбчи за китката. Тогава чу гласа на Надя и усети слабите ръчички на Бороба в косата си. Извика от болка, защото маймунката бе сложила пръстите си върху цицината, изникнала на главата му след удара.
— Спокойно, Ягуар. Няма да ни навредят — каза момичето.
— Какво стана?
— Уплашиха се, помислиха, че ще се развикаш; заради това трябваше да те отведат насила. Искат само да отидем с тях.
— Къде? Защо? — заекна момчето, опитвайки да седне. Усещаше главата си да кънти като тъпан.
Надя му помогна да се оправи и му даде да пие вода от една кратунка. Очите му бяха вече посвикнали с тъмнината и видя, че индианците го наблюдават отблизо и коментират на висок глас, без страх да бъдат чути или настигнати. Алекс предположи, че останалите от експедицията ще ги търсят, макар че никой не би се осмелил да рискува, отдалечавайки се прекалено много посред нощ. Помисли си, че поне веднъж баба му ще се разтревожи: как би обяснила на сина си Джон, че е загубила внука си в джунглата? Очевидно индианците се бяха отнесли с Надя с повече мекота, защото момичето се движеше доверчиво сред тях. Като се оправи, усети нещо топло да се стича по дясното му слепоочие и да капе на рамото му. Избърса го с пръст и го поднесе до устните си.
— Сцепили са ми главата — прошепна уплашен.
— Представи си, че не те боли, Ягуар, както правят истинските войни — посъветва го Надя.
Момчето реши, че трябва да демонстрира смелост: стана на крака, стараейки се да не личи, че колената му треперят, изпъна се толкова, колкото можа и се удари по гърдите, както беше виждал във филмите за Тарзан, като същевременно нададе един продължителен рев като Кинг Конг. Индианците отстъпиха няколко крачки и слисани извадиха оръжията си. Той повтори ударите по гърдите си и виковете, убеден, че е предизвикал тревога в неприятелските редици, но вместо да се втурнат да бягат уплашени, войните започнаха да се смеят. Надя също се усмихваше, а Бороба подскачаше и показваше зъбите си в истеричен смях. Кикотът ставаше по-силен, някои индианци се стовариха на земята от смях, други лежаха по гръб и вдигаха крака в истинска наслада, трети имитираха момчето, ревейки като Тарзан. Гръмогласният смях продължи доста, докато Алекс, почувствал се съвсем глупаво, също се зарази от него. Най-накрая се успокоиха и, бършейки сълзите си, размениха приятелски потупвания.